Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Какво бе останало от Османовци у Селим?… Все нещо, трябваше да потвърди Лоренцо: безволие и меланхолия, и страх. Страх — болестта на всички владетели и тирани. Другото, наследено от Османовци, се проявяваше у младежа на пристъпи. Но страхът не го оставяше никога, защото бе в кръвта му. Лоренцо знаеше, че никоя жестокост и славолюбие, никое коварство и алчност не са довели до толкова злини и не са пролели толкова кръв, колкото страхът. Лоренцо също четеше много. История.

Сега Селим изглеждаше изключителен — така завършваха обикновено разсъжденията на лекаря над странния предмет на наблюдението му: изключителен османски принц. Но между принц и владетел има разлика колкото от земята до небето. И Роберто Лоренцо не би напуснал Константинопол за всичкото злато на света, преди да види какъв владетел ще се роди от принца.

Никой и не смяташе да му предлага всичкото злато на света. Затова пък доктор Лоренцо получаваше доста венециански дукати и френски луидори, австрийски флоринти и английски фунтове. Роберто Лоренцо ги прибираше, за да влияе на принца — това бе мекият израз, с който посланиците определяха не дотам красивата му роля. Но аристократите дипломати никога не купиха докрай човека от третото съсловие, учения. Дребна му се струваше отредената му роля. Той желаеше повече: да се намеси в съдбата на света чрез ученика си.

Великият Волтер бе посветил години от живота си на такъв труд — искаше да утвърди идеите си в управлението на Екатерина Велика и Фридрих Велики. Просветеният монарх — идеалът на Просвещението… От цялата непосилна борба на Волтер останаха купчина писма и насмешката на историята. Нима това, което не постигна великият, щеше да се удаде на безродния италиански лекар! В такава една игра заслужаваше да се заложи!

Затова днес Роберто Лоренцо бе по-възбуден от всеки друг път. Сигурно съвсем скоро колелото щеше да се завърти, да спре и той да види къде се е заковало топчето — на червено или на черно: ще загине ли Селим, или ще управлява. А след туй щеше да започне много по-напрегната игра, защото в нея залогът лежеше на число: едно срещу седемдесет и едно. Едното беше Селим, просветеният владетел. Седемдесет и едното — още един османски султан като всички османски султани. Невероятно бе да спечелиш там, където е загубил Волтер. Но Лоренцо вярваше в звездата си.

Черният евнух отвори, повика лекаря и го пропусна до покоите на принца. После спря отсреща, на десет крачки (толкова широко бе дворчето между харема и Селимовите покои), подпря се на стената и даде да се разбере, че няма да мръдне оттам, ще подслушва и ще наднича.

Лоренцо влезе, пламнал от досада, през ниската вратичка и се озова в стаята, където Селим имаше навик да чете и пише. Той и сега седеше пред масата (едничка в Топкапу, за тази маса всички говореха като за недопустима отстъпка на християнската наредба), разтворил книга. Не четеше. Слухтеше.

— Желая добър ден на негово височество!

Извоювали си бяха поне правото да говорят на френски. Трябваше само да внимават гласовете им да не спадат до шепот, да не звучи в тях прекалена жар или близост — това бе достатъчно за някои в Топкапу, за да забранят посещенията на италианеца.

„Има си добри страни ориенталщината — мислеше в такива часове Лоренцо. — В кой друг дворец по света няма да турят зад вратата подслушвач, който знае повече езици от професорите по филология във Ватикана?“

— Добър ден.

Селим отведе госта до миндера. Нека на онзи отвън се изкриви вратът да наднича в най-тъмния ъгъл на стаята!

— Идвам от оттатък, от двореца. Можете ли да си представите?

— Опитвам се. — Притворените бадемови очи изразиха удивление. — Навярно чичо ми е много зле, за да предостави свещената си особа в ръцете на неверник. От години не могат да го склонят към това.

— И добре, че са го склонили. На онзи сирийски шарлатанин трябваха още ден-два, за да умори негово величество. Не беше свършил най-простото: да му пусне кръв.

— Кръвта на един халиф не може да бъде смукана от гнусни животни. Мислех, че сте изучили обичаите ни.

— Зная го. Но пред лицето на смъртта и османските владетели стават непридирчиви.

— Пред лицето на смъртта. Това ли е заключението ви?

Лоренцо трудно би определил какво точно се мярна в очите на шехзаде Селим: вълнение, страх или надежда. От тежкото заболяване на султана до смъртта му щеше да се реши успехът на първия залог — ще удушат ли Селим, за да премине престолът по права линия, или падишахът ще предпочете племенника пред синовете си. Как щеше да понесе тези дни Селим?