Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Сто четирийсет и два. „Скоро ще свърши“ — утеши се.

Не броеше само той. Всички — наум. Те се бояха не за Добри вече, той изглеждаше да е предал душа; страх ги беше за брат му, дано не сглупи нещо. „Още пет, Първане! — подкрепяха го с мълчанието си и с плещите си. — Още две, една само още.“

— Сто и петдесет! — рязко отброи Яхя ага.

Чак се чу как конярите отдъхнаха — като лъх премина въздишката им. Тълпата се размърда, едва сега мъжете усетиха как са се вколили краката им. Тогава ги стресна гласът на началника:

— Още десет от мене!

Занемяха пак мъжете, а тази тишина бе по-страховита от предишната. Кого наказваше Яхя ага? Кървав леш, където негли по чудо още мъждееше животец. Или пък живите — робите. Те не знаеха, че началникът наистина има нужда от тия нови десет удара, за да докаже на себе си колко не го е страх от разплата; те разбираха жестокостта му другояче — безцелна и затуй много по-смразяваща. Сякаш у Яхя беше се събрала цялата неумолима сила, която от векове газеше и осакатяваше българския род.

Нещо тупна глухо и мъжете като че се пробудиха.

Един чауш бе отвързал конярчето от дръвника. Претърколил го беше в снега.

— Да ви няма! Махайте се и да не съм чул ни дума!

Конярите се заприбираха в яхъра. Яхя ага, застанал до това, което отзаран още беше Добри, побутна го с ботуш, усети, че се поклаща нацяло. „Комай е псовисал“ — заключи той, преди да се прибере в табията.

Зелено, зелено… Както през пролетите до голямата суша зеленееха върбите край Марица. Сребристозелени вейки се люлееха над бистрата вода, а в нея се оглеждаше небето — светло, подновено, с меки, раздърпани облаци. При плитчините се провиждаха обли, пъстри камъни, а там, където захващаше дълбокото — вирове и подмоли, — водата ставаше тъмна.

Той седеше на тревистия бряг над подмола. Запретнал крачоли, движеше нозе във водата. Наведе се да спусне и длани в прозирния хлад. Докато хладината премина в студ, а студът ставаше все по-нетърпим. С мъка отвори очи.

Видя сняг — утъпкан, мръсен — и купчина тор. Вдясно тъмнееше дръвникът, обагрен в червено. „Моята кръв!“ — сети се. Насили се да вдигне ръка, но се отпусна отново, почти с вик — тъй остро, парещо го болеше всичко. Мале мила!… Никога не беше мислил, че ще е толкова тежко да чакаш умирачката си. Лежеше по корем в снега, мразът полека пълзеше по разбитото му, сякаш изстискано тяло, а на Добри се струваше, че тъкмо туй е смъртта: отначало боли до писък, после хладенее, докато накрай те скове: отвсякъде.

Нямаше сили за плач, но сълзите сами извираха из очите му — еднички още живи върху неживото лице.

— Карайте! Яхя ага май си е легнал. На тоя мраз здрав човек ще се озъби, а момчето два часа вече е на снега.

Заизмъкваха се тихо покрай яхъра. С безкрайно внимание, сякаш товареха багдадски чаши, мъжете подложиха ръце на Добри и бавно го плъзнаха върху таргата. Двамина я поеха и запристъпяха — черни сенки в сянката на яхъра. Вече вътре, нахвърляха кожуси и чулове, та свалиха на тях пребития.

Жив беше. Дишаше шумно, с хрип. Бяха направили това, дето е в силите им. Оттук нататък — каквото рече бог.

— Ако рече бог, ще оцелее, Първане.

Чак сега се сещаха за по-големия брат. Той седеше като сляп и глух до Добри, от време на време подпъхваше кожуха под гърба му.

— Хубаво правиш. На пребитото най вреди студ.

„Хубаво правя!… Какво хубаво съм направил аз за него? На всинца ни тежеше, нали болнаво. И ей на, прежалихме го, та Стоян да си стои на нивите — писахме го коняр, макар да си знаехме, че е нефелно. И веднъж барем Стоян едно сполай да му кажеше. Късмет… Колко бой е видяло и сега от бой ще си умре…“

Погледна пръстите си, сякаш да се увери, че са чисти, плахо ги плъзна по коравите от спечена кръв сколуфи.

— Брате! Чуеш ли ме, Добри? — наведе се над него. — Продумай, брате!

Все тъй измъчено и тежко хриптяха пребитите гърди. Мъжете наоколо вече хъркаха, та всред сънния шум от хора и животни човек мъчно би доловил шепота на умиращ.

А Първан не искаше да изтърве този шепот. Струваше му се, че едва сега е намерил брата си и той, Първан, обича с някак до болка силна обич този незабелязан до днеска брат. Полегна на хълбок до малкия, за да бъде по-близо, дано го оварди от смъртта.

Добри проговори много по-късно. Трескаво звучеше момчешкият глас, ту едва чут, ту нетърпимо висок.

— Из подмолите се совна… Хвърли си ризата, та наджапай? — Види се бълнуваше, че е за риба по Марица.

— Брате, на Оджак сме. Аз съм тук. Първан. Чуеш ли ме, Добри?