Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Те ти плащат — викаше си поп Стойко, — сребърни грошове броят чорбаджиите, за къде си без тяхната дума? Не заран и вечер, ами и по обяд да кажат, пак ще идваш. И всеки път ще примираш от страх, ще трепериш в олтара, ще прибираш празния дискос и ще се връщаш дома покрай дуварите, за да дойдеш утре пак… Мале мила, кога ще се свърши, кога ще се прибера при тебе?“

Навярно загдето тази вечер бе по-студена от другите, загдето чу страшния спор на ония двама, а може би и понеже болестта му отново го притисна, Стойко спомена не бога, а майка си. Дето го остави сирак на три години.

Усети, че плаче. Откакто се поболя, плачеше лесно. Попадията казваше, че не било от туй, такъв си бил още кога сглупила, та го вземала. Сърце не му достигало, казваше, от нищо и никакво губел ум, за нищо го не бивало — само да трупа борчове и да влиза в беля. Така говореше попадията — вече трийсета година живееше с нея, а веднъж не чу добра дума от устата ѝ.

„Сирашка орисия! — мислеше си Стойко в непрогледната тъмнина. — Свои не са ме пожалили, че чуждата ли? Нека вика що ще, ама знам си аз: не бях такъв открай време, сърцат човек бях. Колко пъти ходих из далечни краища, Стамбул видях, Едирне и Търново, какво не срещнах там. Пък ни нозе ми се подсичаха, нито ми се виеше свят. Телесно и душевно здраве имах, ама де да съм знаял да му се радвам! Допреди миналата война все здрав си бях. Оттам насетне ме налегна тая душевна теснота…“

Чудно щеше да е, ако не би го налегнала. Желязото, дето е желязо, и то на огън се топи, а поп Стойко не беше железен, пък премина през колко огньове. Можеше ли си спомни всички свои патила, а?

Първи път го тикнаха в хапуса заради чичовите му борчове — тогаз се отърва с малко. После дойдоха дълги години на що-годе сносен живот. Вярно, не му оставяше тих час попадията с безкрайните си разправии; вярно, попът набра много мъка от хорска завист и злочинство — другите попове го взеха на око, дето е по-учен от тях и си докарва по някоя пара, като учи на четмо чорбаджийските деца. Както и да е, това бяха бели кахъри.

Черните захванаха точно преди петнайсет години през миналата война. И тогава в Котел имаше конак, а Стойко — нали умееше писмо на три езика — прибраха да пише тескерета за войската: кой в чия къща да преспи.

Всяка заран, преди да тръгне за конака, попът се сбогуваше наум с дома и децата си и се предаваше на божата закрила. Седеше до тъмно при субашата, до дясното му коляно, без да вдига очи. Цял ден не отваряше уста да преглътне залък — от боязън и притеснение всичко му горчеше като отрова. Войскари нахълтваха на тумби в одаята, затлачваха я с викове, мирис на кожа, пот и конюшня. А попът се свиваше на хасъра и жалеше, че няма къде по-ниско да седне. Нали бе едничък гяурин посред правоверни, ако някой от тях речеше да покаже бабаитлък, връз него щеше да бъде.

Една през друга през ума му се занизаха случките от ония месеци. Ето го арнаутина, от когото му остана белегът на рамото — дребен уж, а кръвник за трима. Той влезе като хала в одаята, разпусна се, та пусна пяна — попът бил му дал някаква никаква къща в най-горния край. Субашата гледаше развеселен как Стойко отстъпва и отстъпва, докато не залепна цял о стената.

Не успя и да приклекне, когато войскарят запокити ножа си по него; усети само как нещо парна рамото му. Нема сила да изтегли острието, но навярно бе изглеждал страшно жалостив, та субашата — бавно, все още доволно ухилен — с една ръка притисна попа към зида, а с другата сръчно издърпа камата.

Първата му рана от онази война… Ако бе ходил на поход, едва ли щеше да получи тъй много. Освен арнаутския нож случи му се да опита и харбата на един конярски черибашия — беше го храснал по главата, та Стойко загуби свяст и дойде на себе си чак вън, на снега; и пищова на един пиян сеймен — добре, че беше пиян, та не го улучи, както искаше, в слабините, ами в крака.

Тези рани бяха кървили и болели, ала в тяхната болка имаше нещо чисто, достойно почти. Но онуй, което Стойко понесе от големеца, комуто бе служил толкова месеци, беше по-страшно от рана.

Един ден субашата дойде нещо лют, с налети очи. От вратата взе да се заяжда с всички, а Стойко си седеше в кьошето, стараеше се да пише по-бързо, дано по-бързо види и края на този ден.

Не щеш ли, къде обяд в одаята нахълта някакъв сеймен и се развика, че попът му издал тескере за къща, вече натъпкана с аскер. „Много си го отпуснал! — кресна той на субашата. — До коляното ти ще седи, а? Още малко и на главата ни ще седнат, защото таквиз като теб им дават сурат!“ Субашата премълча, но очите му съвсем кървясаха. С тия кървясали очи се обърна той към Стойко. „Да бягам вдън земя!“ — рече си попът, а нямаше накъде. Сети се, че сега най-умно ще е да падне в краката на големеца и се завайка, и замоли за прошка. Но тъкмо тогава у него се обади другият Стойко — който проговаряше твърде рядко. „Нека! — викаше той. — Нека изпиеш до дъно горчивата чаша, за да разберат душманите, че вече имат пред себе си не овце, а хора! Какъв пастир си ми ти, ако се увиваш и гънеш? Кой ще понесе мъченичество за род и вяра, за човешко достойнство, ако не ти, пастирът?“