Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Я, колко просто и вярно беше наистина… На мъжете дори се счини, че и те отколе мяркат нещо такова. Те вече не поглеждаха към Вели — негласния им предводител, подир чиито приказки бяха се влекли седем-осем години.

— Ами как ще бъде тя, знаеш ли? — примирено попита разказвачът.

— Не зная точно — и тоя път не излъга Фейзи. — Затуй пазарих конете.

— Ти пак с тия коне. За кой дявол?

— Вижте хасковските разбойници! — някак несвързано отговори Фейзи. — Помните ли, кърджалии им викаха, от Кърджа Али двестатина мъже. По-лани се вдигнаха, грабиха из Филибешко и Пазарджишко, изкараха ума на разни кадии. А защо направиха такава беля? На коне били, туйто. Проумявате ли вие какво е то: да не се криеш по шумата, а да удариш през равното? Не да бягаш от султановите хора, ами ти да ги гониш! Туй вече не е прост разбойник, то е…

— Е, какво е, като не разбойник? — Черкеза продължаваше да се опира ядно. — Кърджалия да му речем, а? Разбойник на кон, дето коли не за да помине, а за друго там. И ти не знаеш за какво.

— Нека бъде кърджалия. Хайде да вървим за конете!

Сега вече не му се опънаха, сякаш беше ги уловил в шепата си. Навярно винаги бива така — хората поемат подир оногова, който първи изрече някоя дълго таена от самите тях мисъл. Пък и просто им се дощя да видят какво ще се случи. Зер, не само не могат те обеси, преди да са те хванали, ами и не могат те обеси два пъти. А ако е за веднъж, все някога ще бъде.

— С кои пари пазари конете, туй са барем хиляда гроша?

Четиристотин имам. Другите ще дадете вие.

— И аз ли бе? Че аз грош нямам. — Вели пак излъга, без да се замисли. Иначе би си спомнил как Фейзи го видя да прибира с шепи пари пред кафенето. — Отде у мене грош?

— Хайде, дай ги!

— Хубаво де! Не съм рекъл, че не давам. Душата си ще дам за тебе, нали аз те направих човек.

Такъв си беше Вели: прежали бързо и първенството си, и кесията. Той я измъкна из пояса — доста голяма.

— Такива били приказките ми, инакви били! Ама ще станеш кърджалия с парите от моите приказки.

Мъжете бяха наскачали, канеха се да тръгнат към Бояна. Тъкмо тогаз до Фейзи приближи Черкеза, улови го за лакътя.

— Забрави нещо, момче: да кажеш що стана с хасковските разбойници. Края им да чуем, а̀ко че го знаем!

— Краят им ли! Тях ги бѝ раята от Новозагорско.

— Виждате ли! Не е да не могат ги бѝ, тъй ли? Веднъж като излезеш на открито, по̀ духа. И те са били двеста, пък ние — осем.

— Осмина сме тази вечер, а ще бъдем хиляди. Хиляди са хората из тая земя, дето не знаят накъде. На някоя от тия хилядни ще те направя бинбашия — Черкез бинбаши, а?

— Ти кой си бе, та да ме правиш! — Черкеза плисна в лицето на Фейзи дълго трупана злоба. — Сераскер на разбойниците ще ми ставаш! Подуших те аз, че не си като свят, все нещо наяве сънуваш, големство ли, власт ли. Помниш ли се в двора на Пазар джамия, кога ни чакаше да те нахраним? Тогаз не викаше, че не се живеело от днес за утре.

— Да беше питал, и тогава щях да ти река: хляб има и в чифлика, не в хляба е работата. Пътя си търсех аз по него време, той ме доведе при вас. И продължава нанякъде този път, а ти искаш да спреш насред.

— Пък ние сме камъни из пътя ти, тъй ли? Върху ни ти се ще да стъпиш, та да стигнеш високо!

— Все някой ще стъпи. Първият сеймен, който те спипа; джелатинът, дето ти метне въжето. А речеш ли да мирясаш, вече ще те застъпят мнозина — от султана до чифликчията.

— Карам ли те насила подире си? — студено измери Фейзи Черкеза. — Хайде, върни се и легни на пусия в Ихтиманската гора. Ама като видиш из равното облак прах или град да гори, речи си: туй е дружината на Фейзи!

Черкеза огледа другарите си, сякаш диреше от тях подкрепа срещу много по-силен. Слепи ли бяха тези мъже, та не разбираха, че сами се вдават в ръцете на Фейзи? Не срещна ничий поглед.

— Тръгвайте, да вървим! — обърна се дьонмето към дружината. — Ей на, намаля ни масрафът, ще купуваме един кон по-малко.

Чудно нещо е чаталът на човека! Я отмери аршин, я не, пък като помислиш къде чак те отнасят нозете, свят ти се завие. Крачка по крачка, аршин след аршин.

Туй си мислеше конарчето: дребно и слабо нещо е човекът, като бълха в тревнозеления кожух на земята, а види ли дебелия край — подгонят ли го султановите субаши, — за два-три месеца се озове от село Конаре в Оджак.

За Оджак конярите тръгнаха през ранната есен на хиляда седемстотин осемдесет и седма година с войската на капудан-паша. След половин месец стигнаха Дунава при Тулча. Тук равнината слиза съвсем ниско, брегът се сраства с водите, та човек можеше да наджапа, без да усети. Поизлинял беше Дунавът, три години суша взима силата и на такава велика река, а Добри все пак се смая: това се вика вода! Тя се разливаше в безброй блата и тръстичища — истинско царство на птиците. От цял свят птици идели да мътят в дунавския разлив.