Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Хората пред кафенето стояха като омаяни. Игла да изтървеше човек, би я чул как пада. А когато приказката свърши, мина доста време, преди сеирджиите да се размърдат. Един по един те се промъкваха напред; върху проснатата на плочите салтамарка затупаха — сякаш едри капки дъжд — сребърни грошове. Пък разказвачът уж тъпчеше чибук, а успяваше да погледне всеки свой дарител, да му се усмихне с много бели зъби: „Бог да дава, бог да дава!“ — благослови поне трийсетина пъти.

Щом заключи, че никой повече не ще се бръкне, разказвачът се намести и пак поде:

— Друга една зная, чувал съм я от човек, дето ги е видял тия работи. В махалата Бедредин, в Стамбул, живеели мъж и жена. Хубава била жената, като месеца. Един път я видял един бей и му вземала сърцето. Хитър бил беят, та ѝ рекъл: „Жено, ако обичаш бога, ще ме оставиш да те целуна!“ Вярвала в бога жената, затуй вдигнала яшмак, а онзи дръж! — нацелувал я до насита. Прибрала се жената дома и — нали вярвала в бога — разказала всичко на мъжа си. А той… той…

Захласнати, сеирджиите пропуснаха кога измежду им се провря и застана до разказвача някакъв мъж — възтънък, плещест турчин с атлазена салтамарка. Без да почака оня да завърши разказа си, сложи ръка на рамото му и рече късо:

— Върви!

Слушателите си помислиха, че разказвачът ще трепне като пробуден от сън, че дори — не дай боже! — може да му призлее: тъй унесен изглеждаше в своята приказка. Пък той съвсем със същия глас отвърнал:

— Потрай малко! Ей сега свършвам. „Та, мъжът ѝ веднага затичал при кадията. Така и така, рекъл…“

— Твоите край нямат. Върви! — повтори непознатият.

Разказвачът май разбра, дето не ще се отърве. Стана, отпусна дъното на чеширите си.

— Добра ви нощ, агалар? — наклони се към слушателите. — Пък прощавайте, ако има нещо. А за оная жена не берете кахър, оцеляла накрай и казала: „Който вярва в бога, не го сполита зло!“

И се потътри подир непознатия с атлазената салтамарка.

Двама свърнаха по уличката зад кафенето. Вели, разказвачът, видя, че не поемат към хана, и спря.

— Накъде си се упътил? — попита.

— При нашите. Хайде!

— Че ханът е на оная страна.

— Не отиваме в хана. Трябва да уговорим нещо важно, а ханджийските гости имат дълги уши.

Крачеха мълчаливо в южната посока, към планината. Стъпките им отекваха из почти мъртвия град, докато взеха да не се чуват — двамина бяха излезли на коларския път към Курубаглар. Хълмът, облечен в лозя и накичен с тополи, тъмнееше напред под среброто на месечината.

Там някъде спряха. Вели отначало не забеляза, че край чешмата бяха насядали шестима — техните.

— Нека свърнем по-встрани! — нареди им Фейзи. — Оттук минават хора.

— Че какво толкоз тайно има да уговаряме? — Черкеза говореше през зъби, без да помръдне.

— Сигур е тайно, щом казвам.

Фейзи заби между лозята, без да се обръща. Мъжете се повлякоха неохотно подире му. Най-сетне ги последва и Черкеза. Спряха на малка полянка, налягаха мълчешката и сякаш с всичко искаха да кажат, че пукнат грош не дават за онова, дето смята да им говори дьонмето.

— Тия дни ще се махаме от София, нали? — започна той. Беше останал прав.

— Защо пък тия дни? Кой ни гони?

„Пак същото! — помисли си със злоба Фейзи. — Винаги същото. Мразят да претеглят утрешния ден, всичко трябва да бъде днес за днес, иначе не могат…“

— Добре, нека не е утре. След седмица или месец — рече. — А накъде ще потеглим?

— Ами откъдето сме дошли. Като кога отнапред му правиш сметка бе? — обади се Вели. — Към Петрохана или Нишко, отдавна не съм бил из Нишко.

— А как ще тръгнем?

— Как, как! На куц крак, така! На ръце ще ходим, като панаирджийски маскари! Ти за такива приказки ли ни извика посред нощ бе?

Черкезинът чак заекваше от яд; нему очите се наливаха от нищо работа.

„Вай, ще падне пердах!“ — помисли Вели.

Но дьонмето не замахна. Измени се само лицето му — втвърди се не дори злобно, а много студено. Все по-често го виждаха такъв.

— Не съм те викал за това — каза той спокойно. — Само исках да ви кажа, че пазарих конете и тая нощ трябва да си ги вземем. Не е далеко, в Бояна.

— Какви коне?… Чакай бе! Тоя не е с ума си! — слисаха се мъжете.

— За нас конете. Не успях да ги платя сам, не достигнаха грошове.

— Какво за нас бе? Кой ти е заръчал? За кой дявол са ни коне из гората, на пусия! Ти да не поемаш на война?

— На война.

— Гледай го ти него, вчерашния! Като нямаш хабер, защо не питаш? Ние султанова чорба сме сърбали и повече не щем! Келеш!