Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Сетне Алемдар Ибрахим се разсмя, с безсмислен, мъчителен смях; още по-сетне заплака. А внук му седеше до него, неудобно притиснат в кокалестата му прегръдка, трогнат и развеселен от изумелите приказки на дядо си.

— Дойде си, а, дойде си?… На майка си приличаш — цяла Фатма! Няма да останеш дълго, викат, сераскерът утре ще ви преведе. Спукана е султановата, щом остави похода в ръцете на Юсуф паша!… Думах аз тогава на Омер да си събира ума в главата, срещу ръжен се не рита. Нямаше да растеш на чужбина. Двора видя ли? Мигар това е двор? Виранлък, парясано всичко!… Та казваш (Осман още нищо не бе казал), здрава била майка ти. Много обичах Фатма, тук си седяхме, дето сега с тебе. Все нещо не ѝ даваше мира — такава ли е пак, зер годините оглаждат най-ръбатия камък?… Мене никой ме не закача, след като всичко ни вземаха. Ама празен е домът ми. Та, викам ти, четири пъти писах до султана, да позволи на син ми да се върне, писах. Ще мирува, обещах, само във Видин да бъде. Е, какво мислиш? Нищо. Нищичко. Не прощава султанът, нали много знаеше баща ти, нали много приказваше… Такъв е Омер, не мяза на мен, а?

— Вярно Фатма хатун вика, че бил се метнал на майка си, гяурката.

— Емине хатун умря в правата вяра! — вметна старецът.

— Тя си е знаяла в каква вяра умира, що носи в сърцето си. Не само в името е вярата.

Старият се озърна, сепнат посред радостта си. Нима не бяха двамина в одаята? Чия сянка премина между тях?

— Фатма като да чувам — проговори унесено Алемдаря. — Разбирам, времето не е огладило Фатма… Дребна женица, а за всичко имаше свой ум. Много, много обичах Фатма — заключи внезапно той.

Млъкнаха. На Осман стана криво, дето от вратата рече пряка дума на дядо си. А старият пък се унесе, защото думите на внука събудиха призраци в белосаната одая: Емине, Фатма…

Малко чудно е, че един правоверен, когато животът му захожда, си припомня не боеве и плячка — не всички там зулуми и бабаитлъци, които отличават житието на мюсюлманина от животуването на раята, — а нещо неловко чак: две жени.

Чифликът в Извор, бащиният му чифлик… Често яздеше из землището младият, напет, богат еничарски син, зетят на най-заможния видински бей. Там срещна Емине. Никаква Емине не беше тогава Мария.

Бе преминавал на кон между смълчаните аргати; щом зърнеха господарския син, навеждаха се по-ниско, ръцете им работеха по-чевръсто. Дали от страх, или за да не го погледнат в очи?

А тя не се скри от сайбията. Като да я виждаше и днес — стройна, източена, отметнала глава, без чембер. Виждаше очите ѝ — зли, а хубави. Сякаш нарочно искаше да го прободе с погледа, който говореше: „Нищо че си на скъп кон, че лъщиш в сърма, че си доволен и сит — мразим те! Виж колко те мразим! Дано те стигне омразата ни, дано те сяде и скапе!“

Господарят усети ненавистта ѝ като удар. А защо не отвърна с удар и той — нали в негова власт беше последният човек от Извор? Наместо туй започна нещо налудничаво: Ибрахим ага изгуби ум по ратайкинята на баща си. До този ден не бе поглеждал с каква жена ляга: с неговата си ли — яловата бейска дъщеря — с гювендиите ли, дето гъмжат из всяка крепост и пристанище, с евтини, весели влахини ли, що сами те подкачат по улицата, или пък с людски ханъми, дето те пропускат някоя нощ в харемлъка си и те извеждат преди съмнало.

Жени… Страх, лъжа, алчност и покорство — винаги същото. Какво налудничаво тогаз, че си загубил ум по някаква съвсем особена — било дори с туй, че открито те мрази?

И Ибрахим ага също тъй открито заяви поражението си. Натири бейската щерка и загуби цялата ѝ зестра; проводи човек до бащата на ратайкинята да му сваля звезди от небето. Не и не! — беше отговорът ѝ. Болестта на сайбията я радваше, сякаш черната севда на Ибрахим ага разплащаше потта и страданието на хиляди ратаи от Извор, Гърци и Мусоман.

Играеше си с огъня и се опари. Господарят не беше свикнал да му отказват. Не мина месец, откак я видя, грабна я.

Превърна ратайкинята в най-разточително гледаната ханъма на Видинско — бе така изумял, че пет пари не даваше кой какво ще каже. Не жалеше злато, име, гордост. Жената вече не казваше не, не казваше нищо. Мълчеше с месеци — безконечни дни и нощи; не приемаше да говори неговия език, да помоли за милост неговия бог.

Алемдаря можеше едно: да я убие. От това се боеше не тя — той; нямаше сила да си представи света без нея. Години наред живя Емине хатун в харемлъка му, а роди един само син — чак утробата ѝ отказваше натрапен плод. Живя и умря Емине все със същите сухи, зли очи, с които някога посрещна господаря си. И още години остана пуст харемлъкът в къщата му, защото Алемдар Ибрахим се чувствуваше твърде уморен, за да вземе нова жена. Докато един ден доведоха Фатма.