Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Преди години свекър ѝ Алемдар Ибрахим, който остана във Видин, я имаше за безбожница. В Кирза никой не опозна, та за нея не вървяха приказки, вън от тази, че ханъмата на заточеника Омер Пазвантоглу не била с всичкия си, четяла. Виж, говореха, че самият Омер Пазвантоглу тайно се кланял на гяурския бог, понеже майка му била българка, пък ябълката не пада далеко от корена.

Лъжеха и се лъжеха хората. Омер нямаше никакъв бог — ни прав, ни крив — не бръснеше никого и немареше за хорските приказки. А в това, че бе именно такъв, имаше свой дял жена му, макар той да тълкуваше по свой вкус думите ѝ.

Омер я виждаше рядко и още по-рядко разговаряше с нея. Когато по за някой ден се прибереше дома, отпускаше се на бялото ѝ легло, доволен, че се е добрал до хлад и покой. И заспиваше блажено усмихнат, насред дума, без да отговори, без да погали Фатма. Не само от лов, от всякакви мъжки дела биваше уморен Омер; Фатма хатун горчиво си мислеше, че той е уморен и от любов.

Тя седеше край него, гледаше го, без да се насити: все още хубав, напук на годините — те сякаш отминаваха Омер. Това бяха най-редките ѝ часове, тогава Омер принадлежеше на съня. Той цял и винаги се даваше на нещо си: на лова, на честолюбието, на движението или на насладата. Никога на нея.

Ето, то липсваше в света на Фатма — човек, който да изслуша мисълта ѝ. Затуй въведе там детето. Шестгодишен, Осман четеше. Очите му следяха тънкия майчин пръст по листа, а гласето му повтаряше слова, които не проникваха до детския ум. По-късно (нали не му трябваше време за игра, децата от Кирза веднъж му подвикнаха, че бил син на прокуден еничар, и той взе да ги избягва) сам се почувствува в одаята с книгите като в сигурна крепост. Свит на миндера до майка си, Осман попиваше тежките, дръзки чужди мисли, а пред погледа му бушуваха битките на Великия Александър и Великия Сюлейман, люлееха се топли морета, святкаха ярки звезди.

Чудатостите на Фатма не дразнеха Омер Пазвантоглу — по-добре да чете, отколкото да се тръшка и хленчи, да разпитва; Омер ненавиждаше въпросите. Но не можеше да остави момчето в нейни ръце, не би позволил тя да го поболее с книги и женски приказки. На три-четиринайсетте му години Омер го взе със себе си, за да го направи мъж.

Фатма нямаше представа къде се губят двамина и се утешаваше, че по-хубаво е да не знае; в чертите на сина си откриваше непрестанно нещо ново, непознато. И все пак то не стана лицето на Омер Пазвантоглу — откритото, самонадеяно, винаги младо и ведро лице на човек без съмнения. Фатма хатун не бе успяла да завърши творбата си — твърде рано я изтеглиха от слабите ѝ ръце. Но бе сложила началото ѝ: първите вещи, дълбоки следи с длето върху мек камък. А сега, след като Осман излезе на открито, ветрове и порои щяха да дълбаят тъкмо по вече прокараните бразди и да усъвършенствуват онова, което бе отнето на майката.

Осман не заспиваше посред дума дори когато не се усещаше от умора. Подир дните по гори и пътища той можеше да седи с часове в харемлъка ѝ, да слуша как Фатма хатун му чете някаква книга, купена вчера. Отстъпи на майка си и взе да учи френски — из Босна скитаха множество францискански монаси, та лесно си намери учител. Той обичаше да повтаря пред Фатма чуждите думи, а тя се смееше като малко момиче на неясната, носова и гърлена реч. На сина тогава дожаляваше — тъй много гънки и бръчици разкриваше смехът по сухото майчино лице; тъй измъчено — като при плач — потръпваха острите рамене.

Тя и до днес плачеше често — само пред него, едничкия, комуто сълзите ѝ не досаждаха. И през сълзи, както преди години, говореше за всичко, което бе напуснала, за да последва Омер в изгнание. Фатма споменаваше Видин, старата къща на Мустафа паша сокак, двора с много шибой, а във Видин шибоят миришел особено, навярно от близостта на реката. Разказваше за земята им — стотиците дьонюми благодатна земя на техните чифлици в Гърци, Извор или Мусоман. Из чифлишките кули преспа Омер с нея през ония дни, след като се вземаха. Мислила ли е, че те ще останат едничките щастливи дни в живота ѝ?

В разказите на Омер същите места изглеждаха другояче. Там нямаше, никакъв шибой и крайречна зеленина. Заговореше ли за края си (а то ставаше тогаз, когато кадията викнеше Омер, за да му напомни, че всеки нов грях вече ще го откара в Анадола или дори на въжето), той споменаваше видинското еничарство — серсемите, дето бяха го подклеветили. Споменаваше богатите, натъпкани със стоки чаршии, претоварените гемии по Дунава, кошутите из Балкана, гуляите в чифлишки кули и изкусните влашки свирци.