Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Туй стана по времето, когато младият Пазвантоглу — Омер де — повилня дотолкова, та Алемдаря взе да си мисли, че гяурката му мъсти и подир смъртта си. Синът бе поел цялата ѝ упорита непримиримост. Но за него нямаше харемска решетка, нито вардянин. У Омер сякаш беше се отприщил гладът за волност, смазан и приспан у поколения ратаи.

Алемдарският син се губеше по лов из Балкана, караше седмици по чифлишки кули с дружина гуляйджии и свирци, навираше в очите на цял Видин хубостта, парите, дързостта и безгрижието си. Не се вестяваше ни в еничарската къшла, ни в джамията на молитва. Все по-често първенците от крепостта заподхвърляха на Алемдаря, че е отгледал лош еничар и лош мюсюлманин.

Да говориш на Омер бе все едно да пускаш думи по вода. Алемдаря си знаеше, че син му или ще се изсмее студено, или ще го пререже с погледа на гяурката, или още по-зле — ще вземе да се махне. Затуй реши да го ожени, дано миряса.

Нищо у Омер не беше по реда си, та и сватбата му трябваше да бъде бамбашка. Щом старият отвори уста, син му го пресече:

— Иди ми поискай Халифезаде Фатма!

— Как Фатма? — слиса се Алемдаря. — Ти знаеш ли, че Фатма чете книги? Цял град го приказва. Малко ли ми е срамът от твоите маскарлъци?

— Че какво като четяла? — стрелна го присмехулно Омер. — Мене не ще накара да чета, нали?

Така дойде Фатма в празния харемлък на Емине хатун. Толкова много хареми из мюсюлманската земя, безчет… Защо тъкмо в този трябваше да преминат една подир друга две толкова чудновати жени?

— Ей тук обичахме да седим с майка ти — вече на глас си спомняше Алемдаря. — Приказвахме много.

От всичко отбираше Фатма, а нещо все я тревожеше. Невям, загдето нямаше вяра в бога.

— Ти на поход не отиваш ли? — помъчи се да го изтръгне из спомените му внукът.

— Нашата орта ще остане тук, калето ще пазим.

— Я ще пазите калето, я ще ловите бегълци; от София още взеха да се пръскат. Туй, дето го видиш, само името му е войска.

— Ти що? Май не милееш много за султановата войска.

— Ха, то остана! Дали на султана много домиля за баща ми? Какъв е, речи ми, грехът на Пазвантоглу? Че е вършил открито това, което другите крият, толкоз. Ти питаш ли се как поминава от години син ти? От хайдутлук поминава Омер Пазвантоглу, осмо коляно господар. Броди из Босна. Ами ти иди да грабиш в Босна — там парата с куршум бият. А тук нашата земя носи десятък, вергия. Кому? На тия, дето прогониха баща ми, за да му отнемат бащиното.

Старият като че се сниза, тъй неочаквани за него бяха тия вести: син му не бе мирясал, не можеше да очаква прошка, щеше да свърши на бесило или кол. Внукът вървеше по стъпките на баща си, подир нередните мисли на майка си, а един бог знае къде извеждат те.

— Хубаво де — рече, след като дълго бе мълчал. — Ами ти тогаз какво щеш на поход? Султана си тръгнал да пазиш — защо? Човек или може да забрави, или не.

— Че откъде да знам дали не ще ми излезе късметът? И да се отлича може, и да заслужа милост.

Гневът беше се отлял, та Осман говореше пак студено, с онази студенина, която отличава патилите и вече претръпнали, готовите на всичко хора:

— А сметките ни със султана нека останат за после… Веднъж само да се върнем във Видин!

Повтаряше все това. Личеше си, че дълго е търсил път към родината, та вече би поел кой да е, стига да го изведе във Видин.

„Можеш ли му се сърди? — рече си Алемдаря. — Лесно ли е да видиш — мъж за женене вече — къщата, където си се родил?“ А еничарят се взираше в старческото лице и чувствуваше жалост, четвърт век бе чакал старецът някой да се върне, с кое заслужи да дочака нова болка? На Осман се прииска да заглади тежките си думи, за да остави в белосаната до синьо одая покоя, който бе заварил и безсмислено пропъдил.

— Туй дърво, кипариса, защо не го отсечеш? Досущ е изсъхнало.

— Сърце ми не дава. Посади го някога покойната. Гяурката, дето викаш.

„Гяурката! — помисли си Осман. — Като че ли ние сме друго. Кого грабнали за еничар преди стотина години, коя грабнал я синът, я внукът на същия еничар. Ибрахимовци, Омеровци и Османовци — правоверни с гяурска кръв!…“

Пред кафенето на Ариф и тази вечер имаше навалица: пътници и скитници, побягнали или изостанали подир похода войскари, дребни търговци.

Разказвачът, седнал направо върху плочите пред кафенето, говореше невисоко, но гласът му се чуваше чак до последния кръг сеирджии — сладък като шербет глас… — В Стамбул има мегдан, Фазъл паша му викат, а под мегдана се намира Бинбирдирек. Знаете ли го? Нищо не знаете: това е пещера, иззидана и подпряна на хиляда и един стълба — оттам е името ѝ. А на мегдана над пещерата живеела Гевхерли ханъм, пашовска щерка. Хубава била тя като месеца, ама бог я наказал с ненаситна страст. Примамвала момчета в дома си, радвала им се по една нощ, а на утрото — знаете ли що ставало на утрото?…