Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Вероятно ако синът би питал баща си дали помни своята къща, градината ѝ, не би получил отговор. Но от неговите разпокъсани разкази и от спомените на Фатма хатун Осман беше си изградил трети — свой Видин. Той донякъде бе го поукрасил в тъгата си по една непозната родина, а едва днес, подир кървавата нощ на ягмата, Осман стъпваше във Видинско.

Можеше ли го позна?

Тъжна, сивожълта — след три сушави лета и снощния палеж — лежеше равнината. Пожълтели бяха чак драките, сивееше уморено върбалакът. От господарската кула личеше само долният, каменен кат. Над него стърчеха овъглени греди, сгур и пепел се стелеше покрай зидовете. Не оцеля и яхърът на господаря — черно зееше избитата му врата, войската бе извела всички коне.

Когато минаха край Извор, Осман за малко не отби, за да го прекоси: нека види всичко докрай, нека знае какво остана от най-богатия чифлик на рода Пазвантоглу! После се раздума — лете труповете вонят нетърпимо дори ако са от снощи. И каква полза от злите спомени! Не бяха ли без туй достатъчно тежки нощите на Осман, безсънни поради жажда за мъст и тъга по всичко, което изгнанието беше му отнело?

Далеко вляво взеха да изникват очертанията на Видинската крепост.

Юсуф паша не смееше да спира във Видин. Бързаше да прехвърли войската си отвъд реката, веднъж да я вкара в бой. Затуй Осман трябваше веднага да потърси Алемдар Ибрахим.

Мустафа паша сокак… Знаеше, че дядо му още живеел там; бяха му оставили голямата къща и след наказанието, постигнало рода му. В тази къща преди двайсет и пет години бе се родил младият Пазвантоглу, за да бъде натоварен в кош на коня и отведен в изгнание едва тримесечен.

Къщата той намери лесно. Стигна до нея все под стрехите и асмалъците на богатската махала — тук живееха всички по-първи видинлии.

Спря пред портата. Висока, темел порта, но сякаш отколе неотваряна. Трева бе обрасла прага, а стръковете ѝ стърчаха неогънати. Ако изобщо някой живееше зад тази порта, навярно вървеше, загледан пред нозете си, и тихо прекрачваше избуялите треви.

Нещо странно и внушително изпитва човек, когато се изправи пред родната си къща — за Осман то беше още по-страшно, защото не я помнеше, а тъй много бе слушал за нея. Усети огорчение — не дом намираше той, а виранлък, из който се гонят прилепи и пълзят гущери. Но наред с горчилката изпита и дълбоко, топло, спокойно щастие. На еничаря се стори, че се е влякъл дълго през урви и камънак, а сега изува нозе; че се е скитал безкрайно през огнена пустиня, а сега пие на едри глътки изворна вода. Все пак едното и другото бе далеко по-слабо от туй, което чувствуваше изгнаникът пред залостените порти.

Нямаше мандало, та той потропа просто с юмрук. Не силно — сякаш се боеше да не прекъсне някакъв сън. После — по-нетърпеливо. Никой. Еничарят здраво улови халката, готов да насили с рамо залостената врата. Не, тя не беше залостена, отстъпи леко. Осман влезе в двора.

„Шибоят… къде го шибоя?“ — бе първата му мисъл.

Нямаше шибои, никакво цвете в широкия сенчест двор. Репей, паламида и пелин душеха плочите, а тук-там едва пробиваше буренака неподрязван чемшир. Под дърветата гъмжеше от издънки — плодовете с години бяха капали и гнили и пускали корен. А пред чардака стърчеше до над комина кипарис — кипарисът, за който бе разправяла Фатма как зеленеел зиме и лете пред харемлъка ѝ. Изсъхнал беше кипарисът, и май отдавна изсъхнал, паяжина сребрееше между трошливите му клонки. И това, че мъртвото дърво не бе отсечено, а пѐреше безсилни ръце над запустението, повече от всичко показваше, че животът в къщата е секнал.

Еничарят дълго стоя всред букналия буренак. Чак след време се сети да погледне къщата. Долният ѝ кат съвсем се сливаше с пустошта на двора, но горният беше белосан. Джамовете на една одая бяха чисти, зад тях се полюляваше перденце. Прозорецът ѝ беше отворен, та дъхът на еничаря спря: вкъщи имаше някой! Свой или чужд?

На четири-пет скока Осман изкачи стълбите към чардака…

— Ибрахим ага! — викна и замря. Чуваше сърцето си. И втори път: — Ибрахим ага!

Зад вратата някой прошава. Еничарят — без да чака повече — натисна ключалката.

Първото, което забеляза в одаята, беше старецът. Едър, все още хубав старец, не и съвсем побелял. Дрехите на Алемдар лежеха съвсем по войнишки на изправения гръб, на широките му плещи и го правеха да изглежда по-млад.

— Кому е потрябвал Ибрахим ага?

— Аз съм Осман.

Изтърси го направо, макар из целия път да бе кроил как ще засуче разговора, за да види в очите на дядо си най-напред почуда, а после невярваща в себе си радост. Пък стана иначе: полича — на стария и през ум не мина, дето този Осман е онзи, внук му. По-нататък (понеже в лицето на еничаря имаше някакъв необичаен трепет) Ибрахим ага май усети, че работата е особена. Тогаз очите му се опразниха; Осман се уплаши, че дядо му ей сега ще загуби разсъдък — така пусто зееха те. Минаха мигове — дълги мигове, — в тия пусти очи бавно изплува надежда, за да се превърне във вяра.