Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Нейсе, с божа помощ Юсуф паша опря без премеждия до Извор, голямо село на пет-шест часа път от Видинската крепост.

Сега на третата заран, когато наближаваха Видин, изтеклата нощ се чинеше на Юсуф паша кървав, страшен сън.

Малко подир вечерна чорба за не знам кой път пашата чу как се навдига ропотът. Той сякаш бликаше из пукнатините на сушавото поле, извисяваше се — необичайно могъщ и очистен — в безветрието; нарастваше и нарастваше, дорде изпълни целия мрак.

Много внезапно Юсуф паша почувствува, че не желае да му се противи. Беше привършил думите, парите. Какво важеше дали ще бъде надвит днес или утре? И от малко ли би го отървала смъртта? Той угаси свещите в шатрата, спусна завесата над входа ѝ, излегна се върху кожите, хвърлени направо на гола пръст, и зачака. Мъчеше се да повярва, че е живял по божи закон, че умира в служба на халифа и ще отиде направо в рая.

Но спокойствието не дойде. Садразамът хубаво знаеше, че през живота му не го е водил никакъв закон, най-малко божи, а също и че няма рай. „Лесно им е било, кога са вярвали!“ — такава беше мисълта му, преди в шатрата да нахълта еничарският ага.

На виделото от месеца Юсуф паша съзря кръв, тя бе слепила косите на еничарина, сцеждаше се покрай веждите и мустаците му, капеше върху сърменото фередже. По агата сигурно имаше и други рани — дрехите му бяха раздърпани, сякаш някой го е влачил и удрял.

Юсуф паша бе прекрачил много, за да достигне там, където беше, но с едно не навикна никога — с кръвта.

И сега отново му се догади, не удържа ръцете си от трепет.

— Тебе искат да видят, Юсуф паша!

Агата говореше трескаво, а гърдите му хъхреха тъй шумно, че на сераскера съвсем призля.

— При тебе са тръгнали! Не успях да ги отбия, прегазиха ме. Излизай бързо, тоя път не ще мирясат!

Макар преди малко да беше си мислил с примирение за смъртта, Юсуф паша съзна, че би предпочел всичко пред нея: побой, гаври, позор. Той отмина еничарина, като се стараеше да не допре това кърваво, оваляно месо; излезе вън и в зелената светлина на месеца се изправи срещу хилядите настръхнали сенки, що пълнеха полето.

И преди войските да го удавят в крясък и удари, Юсуф паша извика неистово, сякаш удавник, дето само подир миг ще бъде сметен от вълните, а той изпъва мишци, отмята глава и вика, и знае, че туй е последният му вик, а трябва да изпроси помощ:

— Ягмааааа!… Давам ви ягма до изгрев!…

Късата, остра дума — заповед за плячка и насилие — беше спечелила на султаните непревзимаеми иначе твърдини. „Ягма!“ — ще рече, сераскерът се отказва от богатствата на обсадения град, предава ги за ягмосване на войската. Нямаше правоверен, който да не отиде на смърт под тази заповед, пък може би и мъртви излизаха на бой под вика „ягма!“

От векове султановите войски не бяха чували късия вик — не помнеха обсада на чужда крепост. Затуй еничарите замръзнаха, щом крясъкът на сераскера им простреля нощта под мирното заспало поле. Стъписаха се: „До къде я докарахме!“ Ягма на своя земя…

Само миг. Над полето се изви вихрушка от звън и тропот — отначало неуверена, тя набра сила, затлачи до пръсване мрака над Извор, пръсна се и отмина на триста страни.

По стърнището се валяха гътнати шатри с изтръгнати подпори, със съдрано платно. Посред стърнището стърчеше още само една — изглеждаше още по-висока в пустото поле. Сераскеровата. Пред нея бяха двамина. Агата на еничарите, откъснал ива от фереджето си, квасеше я от ибрика и бършеше кръвта от челото и гърдите си. Другият беше Юсуф паша.

Той видя как онзи изсипва стиска тютюн върху дланта си, разтваря сколуфи и налага раната. Без да бърза, някак доволно. Като човек, който е свършил добра работа. Зловещо светеше доволството върху зеленикавото лице, още прекосено от черни струи. Сетне зеленината отстъпи на топлоалени блясъци. Пожар! Захванали бяха да палят.

Далечен, провлачен писък — нито плач, нито вой — стигна до двамината. За какво подсети той Юсуф паша? Дали му припомни деня на мъртвите, или ловджийските нощи из Странджа, пълните с плач на чакали и стон на сови южни нощи?

Еничарят се оправи с раните си и се подпря о дирека със затворени очи и затворено лице. Май искаше да подчертае, че не са му грижа пожарите и писъкът, и заповедта на Юсуф паша, та и самият паша. Неговите еничарски ръце бяха умити. С кръвта му.

През тая, третата утрин войската продължи към Видин. Въпреки страховете, Юсуф паша не видя никъде кръв. То, да беше се взрял, за гледане имаше: изпод драките се подаваше женска ръка; изпод прегорелите греди — русо детско теме. Но сераскерът бе вперил поглед между ушите на жребеца и дремеше с отворени очи.