Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Та те са и без глава я. Бъхтят се и крещят, а ако питаш някого от какво му е додеяло и що му се ще, не може ти каза. За пари е всичкото.

— За пари, право… И по-лошо бива за пари.

— И по-лошо.

Разговорът залиня. Изглежда, еничарят искаше да го поведе в друга посока. Чак сега той се обърна към Фейзи и изрече натъртено:

— Другаде е злото!

— Ти за везира ли? — недоразбра дьонмето. — Ако не тоя, друг ще бъде. Все тази хубост.

— Не е във везира. Във всичко, съвсем навсякъде. Ти си от онези, дето се изхранват по пътищата, а?

Фейзи се сепна — надявал се беше, че не му личи; из толкова ханища и кафенета бе седял, а всеки го взимаше за дребен купец или за пропаднал спахия. Пък и да се досещаха за занаята му, бяха си премълчавали — трябва ли ти да викаш на разбойника разбойник?

Тъкмо се накани да отговори, че поминава от всякакво, преглътна. Тази нощ бе странна; странен беше и човекът, който го гледаше спокойно, говореше му като на стар познат.

— Така е — призна Фейзи. — От години съм така.

— Е, защо не си на земята си там или на дюкяна си? — сякаш в отговора на разбойника нямаше нищо нередно.

— На чия земя? Аргатин беше баща ми.

— Ето, затуй ти викам, че злото е във всичко. Уловил си пътищата, за да не умреш отглади. Еничарите вдигат бунт, за да изхранят децата си. Везирът ни лъже, за да отърве главата. Султанът воюва, за да потекат нови данъци от нови земи. А войната ще загубим, защото тия, дето не са гладни, са некадърни, или ако са кадърни — ще им подложат капан некадърните.

— Откъде знаеш, че ще загубим войната?

— Трябвало да не я загубим! Не гледаш ли, че оттук тръгнахме на провал? Та злото е във всичко!…

Непрестанно повтаряше същото, сякаш се радваше, че няма надежда или изход.

— Какъв еничар си ми ти? — криво се усмихна дьонмето. — Султанови пари ядеш. Де мене да хранеше султанът!

— Ако те хранеше, би завидял на разбойниците. А говоря каквото зная. И още зная: не ще остане тъй! Не може да остане тъй. Никой не може повече живя тъй. Султанът, дето е султан, и той не може.

— Мигар? Мене дай ти султановите кахъри.

Еничарят замълча, като че ли тегли онова, което ще каже. После погледна другия право в очите, за първи път Фейзи ги срещна — умни, студени очи, що преминават през хората и нещата. И му се стори, че открива на дъното им болка.

— Чуй, яху! — тихо рече еничарят. — Кога на хората дойде до зъби и плюят на всичко, трябва само един: един човек, дето да заповяда — „юруш!“ И без да се замислят, ще пометат това, що им е показал. Право или не.

Ако наместо Кабакчиоглу с бабините приказки за вяра и закон онзи ден беше изстъпил друг някой, по-умен, и речеше: „Свалете главата на Юсуф паша и хайде да ударим Стамбул!“, знаеш ли какво би станало?

Сега вече Фейзи гледаше встрани — допари му от очите на непознатия, от злата воля, която извираше из тях.

— Хубаво де! — съгласи се през зъби. — Ами ти защо не изстъпи? Не си прост човек, виждам, че си еничар. От тях си. Не като мене: хаирсъзин.

Еничарят трепна, сякаш улучен на живо.

— Не му е дошло времето — отговори той късо. — Още им трябва да втасат. Тепърва ще се уверят, че такива като Кабакчиоглу им нахлузват стар оглавник… Пък и… — позамълча. — Белязан съм.

Млъкнаха и двама. Еничарят — понеже не желаеше да говори за себе си; разбойникът — понеже усети, че другият се дръпна бог знае в какви мисли и спомени. Дълго седяха така, отново чужди. Беше ги разделила простата дума „белязан“. Макар двама да бяха белязани.

Но белязаните не са никога двама или трима. Всеки от тях е сам. Ако си няма майка.

— Пазвантоглу! Осман Пазвантоглу от трийсет и първата орта да се обади! Тук ли е?

Непознатият еничар беше се изправил.

— Агата те вика, писмо имало, да му го изчетеш!

Без да бърза, непознатият се застяга. Май вече беше си тръгнал, върна се. Тури ръка на рамото на Фейзи, а Фейзи помисли, че когато не присвива очи, този еничар е почти хубав.

— Ако такова време дойде, яху — рече непознатият, — а то ще дойде скоро, няма да има белязани и небелязани. Всички ни ще изравни размирието!…

Трети ден водеше Юсуф паша войската си към Видин. Първия — през Петрохан до Берковица. Вторият залезе, докато бяха из равното, пет-шест часа път ги деляха от Видинската крепост. Конете капнаха, огнени кръгове играеха пред погледа на войскарите. Случеше ли се да прегазят излиняла от сушата речица, мъжете слизаха от седло, плискаха чела и шии със зеленясала вода, сетне наквасваха в тинята гъжви — поне час-два да усещат влага върху темето си. Но за час-два мислите им, помътнели от пека, не смогваха да намерят тихия си ход, блуждаеха и извеждаха войската само към стръвно отчаяние, към жарка злоба.