Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Ще започнем още днес! — Кабакчиоглу вече говореше към другарите си. — След чорбата ще се разделим на четири: бегачи, ездачи, стрелци, борци. Утре ще се разменим. До седмица — петък се пада пак — да сме свършили, тогаз ще викнем сераскера да си удържи думата!

И Кабакчиоглу пое, без да целуне пеша на Юсуф пашата, тълпата послушно му правеше път. Сераскерът не вярваше на ушите си: петдесет хиляди мъже бяха мълчали като един само защото им говореше Кабакчиоглу… „Тоя, ще рече, бил главатарят им… — разсъди Юсуф паша. — Де да съм знаял, позлатил го бих!“

— Към хамама, топлия хамам! — заповяда на свитата си.

Въпреки жегата усещаше тръпки и хлад.

Той потегли в кръга на сеймени и аги — варакосана китка посред синьо-червените еничарски лехи. Тук-там го изпровождаха хилави възгласи: „Яшасън!“ Той размаха ръка за поздрав, усмихна се с все зъби. Пак го досмеша на себе си: „И на толкова се радваш, приятелю. Скоро ще раздаваш усмивки при поздрава на един-единствен еничар… Нейсе, нали спечелих седмица време.“

Знае се, че във всеки град на султановата земя кафенетата са много, няма ъгъл без кафене. Същото беше и в София. Лете, кога кафеджиите откачеха кепенци и джамове, та да седят гостите им на фирафлък, а асмите спуснеха шарена сянка над плочника, на човек се струваше, че цялата улица се превръща в голямо, препълнено кафене. Мъжете, насядали в един дюкян, се препираха и разговаряха с ония от отсрещния — така, помежду гърбовете на минувачите. На места — там, където стопанинът изнасяше синии и рогозки върху плочника — мющериите отсам и оттатък можеха да допрат пръсти, речеха ли да протегнат ръце над уличната вада.

През такива дни на пролетта, лятото или есента софийските чаршии ставаха някакъв голям дом, застрашен от синьо небе, подпрян с бели минарета и застлан с едри плочи. В този дом от заран до вечер седяха, дремеха, пушеха и сърбаха стотици правоверни. Радваха се на хубавото време, на кафето и божията милост, която бе ги създала господари. Късно — едва когато сенките се сгъстяха и слееха в нощ — прибираха се по къщята си. Само нощта ги гонеше из общия им дом.

Кафенето на Ариф не беше най-известното в София, затуй пък — на място, където се събираха и много, че и отбрани мющерии. Бе близо до топлия хамам, срещу Аладжа джамия. Накъдето и да е тръгнал, човек не можеше да не мине през мегдана пред Аладжа джамия и да го не подмами хладната сянка от асмата на Ариф.

Едва пристигнал походът, кафенетата из софийските чаршии загъмжаха от пришълци. Най-вече войници. Те пълнеха одаите, чардаците, че и цялата улица пред кафенето, нищо че рядко пиеха кафе, пък и когато пиеха, не плащаха. Но Ариф имаше колай и за такива хора, за такива времена: в джезветата вреше не кафе, ами печен жълъд. Така и Ариф не беше на загуба, и гостите не разваляха моабета.

Тая вечер в кафенето на Ариф се говореше само за Юсуф паша и игрите. Бяха минали десет дни, откак сераскерът заглавика войската си: десет от тях еничарите се бориха за обещаната награда. През тия дни по полето край София не оцеля стрък трева — бе станало по-равно от тепсия. Над него пареше безоблачно небе, побеляло и премрежено от жегите. А̀ко и жътва, докъде очи стигат, не се мяркаше жива душа; кой е луд да излезе по къра, когато на час път вършеят еничари?

Съгледвачите на сераскера — през десетте дни те бяха сновали без отдих между войската — му донасяха, че игрите не минавали съвсем мирно; еничарите изоставяли състезанието, за да се уловят за гушата. И често споменаваха съгледвачите едно име: Кабакчиоглу.

Юсуф паша знаеше, че трябва да бъде благодарен на негласния еничарски вожд, а с мъка придаваше на лицето си хладно надменен израз, когато някой заговореше за Кабакчиоглу. Сераскерът всъщност му завиждаше, мразеше този самозванец, та едва се сдържаше да не заразпитва на какво дължи той своята слава, властта си над непокорното еничарство.

И ето какво долови зад смутените доноси на платени съгледвачи: Кабакчиоглу бил един от малцината оджаклии сиромаси — нали всеки еничар богатееше под крилото на оджака. Едни хора се срамуват от беднотията си, чувствуват я като своя вина. А Кабакчиоглу се гордеел, дето е сиромах — той обвинявал сякаш другите за това, че не е прокопсал.

Чак през десетте дни в София Юсуф паша се увери, че еничарството има своя спотаена болка — извън дивата си алчност, извън все по-дръзките си искания: мъжете тъгуваха по мъжкото еничарско време, по годините на стегнати походи и неоспорими победи, когато еничарският ага спеше в къшлата наред с простите редници, а султаните сами водеха войската си в бой.