Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Ако турската войска не гуляе, не пали и не граби, трябва да се бие — иначе не може. Пък в София не беше останало нищо за грабеж. Затуй, щом една заран сейменбашията помоли да го пуснат в конака, сераскерът се досети за какво ще е: повилнели са еничарите.

Сейменът и не влезе като свят, ами направо влетя при началника. Очите му мътнееха от уплаха, а кога отвори уста, езикът му беше се завързал — не изрече свястна дума.

— Къде започна цялата работа? — късо попита пашата.

— Отсам града, твоя светлост, на полето при джамията „София“. Казаните обърнаха, всички казани.

— Е, и? Викат ли нещо?

— Казват някои, викали. Искали са платата. И бакшиш отгоре.

— Махай се! На тебе говоря: махай се! — Онзи не пошавна. — Да не искаш черпня за хубавата вест, а?

Не минаваше за страхлив, пък и наистина не беше. Но докато оседлаваха коня му, Юсуф паша усещаше как издълбоко у него се навдига най-обикновен страх. Още от Стамбул бе подозирал, че злото ще дойде не толкова от врага, колкото от собствената му войска. А все се залъгваше, че ще смогне да я вкара в бой, преди еничарите да ударят на зулум. Нейсе, каквото дал бог!

Между последните градски къщя се показа полето — черно, синьо, червено и бяло от еничари. Мравуняк, всред който стърчеше джамията „София“. А какъв шум, аллах, какъв шум! „Като във Вавилон, кога зидали оная кула…“ — Такъв си беше Юсуф паша, винаги при страх го досмешаваше.

„Я! — досети се, все още на смях. — Ами какво ще бъде, ако разиграя на зар петдесетте хиляди, що имам в хазната? Всеки от тия простаци ще се надява, че ще спечели именно той. Пък докато играят, броят и се карат, ще забравят що са ми искали — те и без туй не знаят де…“

Така, обмисляйки как да залъже повилнялата паплач с нищожни пари, сераскерът излезе на полето. Еничарите забелязаха отдалеко свитата му, различиха и пашата по сърмените дрехи. За миг навалицата се залюля и плисна срещу големеца.

Юсуф паша не спря коня; каквото ще да става, не биваше да покаже страх! Едва когато гърдите на жребеца опряха о първата редица мъже, тя се разтвори, колкото да направи проход, и веднага се сключи зад сераскеровия кон.

Юсуф паша усети бърните си корави и изтръпнали. Облиза ги. Преглътна с мъка голяма колкото яйце буца, заседнала на гърлото му; вдигна сякаш чужда ръка. Псувни и заплахи ограждаха везира по-гъсто от войнишките тела, въздухът просто смърдеше на потна стръв.

Стори му се, че стои вече цял час — блъскан и руган, с издигната ръка. Това движение, което трябваше да бъде заповед за тишина и ред, вече приличаше на молба към неизчислимо по-силен враг.

Разбра: не ще ги дочака да стихнат. Тогава взе да вика и той, викаше отчаяно, дано надмогне хилядогласия ропот. Май някои, които бяха по-наблизо, уловиха думите му, та с крясъци „стига!“ накараха останалите да замълчат. Полека всред шумния порой се отдели островче тишина. Юсуф паша пое дъх и заговори:

— Защитници на Османовия трон! Не искам да ви лъжа, че ще получите плата утре — не ще получите. Но всеки от вас може да има пари…

Смехове и подигравки отново удавиха гласа му. Видя, че отдире се навдигат безброй ръце, а над тълпата тук-там пробягват остри светлинки — блестяха на слънцето ножове.

— Може — изврещя отчаяно. — Давам ви войнишка дума! Още днес на туй поле ще започнат игри, големи игри. Първите десетмина, дето надвият, ще видят салтанат! Пари! Коне! Оръжие!

„Викам като евреите на Закритата чаршия — помисли си насмешливо, понеже светлинките над тълпата угаснаха. — Те така викат: «Къна! Кадифе! Гривни!»“ Тълпата пак кипеше, но гъстата вълна жажда за мъст и смърт беше се отляла, разсипана на локви и пръски — еничарите се разприказваха по двамина и петима. Чак сега Юсуф паша, началник на всички войски, усети как гърбът му ситно трепери. Залепи с усилие мила усмивка на лицето си — уж се радва, че верните му войници не знаят къде да го дянат от любов.

Дълго чака с това застинало усмихнато лице, защото мътилката се утаи бавно. А измежду ѝ, като блъскаше с лакти и колене, до везира се провря млад еничарин. „Кабакчиоглу, Кабакчиоглу нека каже!“ — чу Юсуф паша, докато разглеждаше широкото в слепоочията и остро в брадата войнишко лице. Бе виждал хиляди мъже, та лесно разпознаваше кой колко струва. „Горещ и студен наведнъж, от такъв да те опази бог!“ — заключи той.

— Ние ти вярваме, Юсуф паша! — невисоко, но натъртено изрече еничарят, уверен, че гласът му ще бъде чут и без крясъци. — Войската ти вярва. А ти трябва да знаеш, че никой сераскер не е стигнал далеко без войска.