Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Чука някой, вярно!

Момчето прибеля, сякаш му се обърна сърцето. Идеше! Идеше из пътя незнайният още търговец с две дисаги злато… Фейзи се обърна и видя как Черкеза лази като гущер под шубраките — той беше дал знака. Свлече се при двамината, изкара пищов.

— Трима са — прошепна той. — Чорбаджия с гавази комай. Ще се обаждаме ли, а?

— Щем.

Вели беше се преобразил. По изпънатото му втвърдено лице не трепваше нищо. Очите му се присвиха като цепки, а под ушите се издадоха корави бучки — тъй яко бе стиснал челюсти. Сложи пищовите край себе си, разтвори с ръка трънката, без да усеща как бодлите ѝ го дерат до кръв.

— Дойдат ли при онзи камък, ще викна. И вие — по мене. После, както бог даде!

Миг… два… десет. Момчето чуваше равномерен тътен — блъскаше кръвта в ушите му; по тила му се стичаше хладна пот, ръката до болка стискаше пищова. „Само да не разберат колко ме е страх! — мислеше си. — Само дано не я обербатя! Ще гръмна в коня, така е по-сигурно, божичко, нека улуча!… Тоя път да улуча, пък сетне да става що ще!“

Макар че ги чакаше, стресна се, когато се показаха на завоя. Търговецът май беше грък — млад, голобрад, по риза. О седлото на черния му кон бяха закрепени дълбоки фунии, откъдето се подаваха дръжки на пищови, а калъчът му висеше на среброобкован каиш. Гавазите яздеха малко назад, мургави, мустакати арнаути с бели фесове. Ябанджията се оглеждаше неспокойно — невъзможно бе из тясното да няма разбойници — и не охлабваше юзда.

Всичко това момчето схвана набързо. Насетне нещата потекоха тъй, че не си даде сметка кой беше викал, кой гърмял и как стана цялата работа. Май най-напред бе чуло гласа на Вели — страховит като гръм: „Стой!!!“ Докато мигнеш, търговецът стегна поводите, а с другата ръка вдигна пищов. Стреля четири пъти, уж напосоки, а насмалко не улучи — по гласа. И веднага щом изпразни пищова, бодна коня, та побягна под крясъците и куршумите на дружината.

Другите — двамината гавази — още стояха. С лица към склона, те стискаха пищови и се вслушваха в гюрултията: искаха да разберат с колцина имат работа — трябваше да ги задържат, докато господарят отпраши.

Черкеза и Вели не напълниха отново — за какво, изплъзна се рибата из серкмето. И както накриво се споглеждаха зад глогината, чуха до себе си самотен изстрел. Единият гавазин изръмжа, наклони се и тупна. Тогава другият се сниши, та залепна о конската шия, и духна да го няма.

Стреляло беше момчето.

За малко над теснината стана тихо-тихо. Насред белия път лежеше арнаутинът, а конят му го душеше неспокойно, но без да мръдне.

— Ти пък защо стреля?

Лицето на Вели беше пак същото, познато лице. Момчето не отвърна. Не можеше да обясни, че е гръмнало от страх, уплаши се да не го вземат за плашливо; че беше убило, за да свърши най-сетне и това! Кръвта бавно се отливаше от челото му и Фейзи наново видя отсрещния скат и цъфналите драки, и неподвижното тяло на арнаутина; наново чу сладкия плисък на реката и тревожното пръхтене на коня.

Заслиза подир другите надолу. Застана с тях край убития. Вели беше приклекнал и с опитни пръсти шареше по мъртвия гавазин. Той нареди едно до друго в пепелака евтини пищови, стар калъч, пунгия за барут, кесия тютюн. Понечи да изхлуе салтамарката на арнаутина, но се отказа — не си струваше. А момчето стърчеше като замаяно до него, без да откъсва очи от трупа.

Непознатият бе паднал ничком, та така и не смогна да го разгледа в лице. Но видя затуй пък нозете му, обути в прости, продънени емении…

— Оглуша ли, Фейзи? Дръж да го пуснем в реката. Па хвърли две-три шепи пръст върху кръвта, че може да минат и други.

— Виж! — момчето говореше с усилие, езикът му бе се превърнал в грапава треска. — Съвсем са му продрани емениите…

Вели не го и погледна. Той сам някога беше убил за първи път, та знаеше какво усеща сега момчето. Затуй се наведе, сам повлече тежкия товар и го преметна във водата. Разтри с крак петното кръв. Сетне отиде до коня (животното се дръпна, но не избяга, беше се втрещило), смъкна от седлото почти празни дисаги. Развърза ги, надникна вътре.

— Пексимет — рече, — саде пексимет. И едно чердже. Нейсе, по-хубаво от хич.

„По-хубаво от хич… — помисли момчето. — Убих за половин дисага пексимет и едно чердже.“

Оттук пътят слизаше, та Фейзи би могъл да огледа отвисоко града. Поизостана след дружината, прекрачи крайпътния хендек. Седна и дълго седя, докато жарта в чибука му престана да тлее, изпепеля.