Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Бегълците вървяха надире, пак спореха. Този път за пусията. Вели — той винаги и всичко знаеше — рече, че трябвало да слязат много на юг; там нямало големи крепости, а минавали едри търговци. Пък скитниците не щяха да вървят чак толкова, мързеше ги.

Фейзи и не чу какво уговориха. Но едва когато завиха вкупом по оня път, който води южно, попита се: „Защо все така става, защо всички слушат Вели и се водят по акъла му?“

Вървяха вече от часове и вдигаха пушилка по белия път — насам беше съвсем изпръхнало. Ако човек би ги гледал отдалеко, щеше да ги вземе за султанови войници, тръгнали да се прибират подир последния поход.

Почти по мръкнало навлязоха в клисурата. На туй място реката ставаше тясна и дълбока, биеше се в стръмно корито; пътят мъчително се провираше по брега ѝ. От две страни се издигаха каменливи скатове. А отгоре, там, където скалите свършваха, захващаше гора — тъмна и гъста, сякаш не я е газил човешки крак.

— Ха стига! От това място по-добро — здраве му речи! Тъде, на височкото, ще заложим пусия. Двамина. Пък по двама ще стоят в единия и другия край над боаза, та да обадят, ако някой иде. И след туй ще вдигат патардия, сякаш в гората има барем двайсет души.

— Патардията е едно на ръка — мрачно се обади Черкеза. — Ами ти видял ли си подплашен кон? И такова съм пащал: понесе се оня ми ти ат, ни гърмеж го спира, ни дяволи. И да улучиш човека, конят го отнася — каква ти е ползата тогава?

— Виж, да имахме и ние коне, че да гоним, ако дотрябва… — намеси се непитано момчето.

— Ех, че го рече! — изсмя се Вели. — Ти чул ли си разбойник на кон? Разбойникът трябва да зарасне за камънака и драките, разбираш ли? Така че и пилците да кацат отгоре му, защото го взимат за пън. Туря той пътя на нишан, и толкоз: чака! Ако падне — хубаво, ако не — не. Целият майсторлък е да вземеш на пътника акъла, а подир акъла — парите. Дето ги мислиш ти — кон, гонитба, препускане, — празна работа! Стигне ли тя до бой, я пътникът, я ти. За някакви смрадливи два-трийсет гроша.

Не може да се изкаже колко презрение имаше в последните думи на Вели — някой би помислил, че цялата хазна не заплаща капка от скъпата му кръв.

— Тия после му разправяй! Сега нека намерим къде ще се спи.

Изпълзяха горе, в гората. Оттам пътят се виждаше като на длан. „Същинска клопка!“ — рече си Фейзи и потърси с очи бегълците. Те вече потъваха в гъсталака, провираха се внимателно през потъмнялата вечерна гора.

Спряха на малка полянка, обрасла в ягодови листа. Тук набраха съчки и стъкнаха огън, нахвърляха върху скубана папрат чуловете си, хапнаха надве-натри и заспаха, докато по един седеше да ги варди и да прехвърля кютюци в жарта.

Преди да затвори очи, момчето огледа дружината: пред черната непроницаемост на гората лежаха в яркочервено мъжете — дишаха спокойно, като чифчии, които утре чака сеитба или копан. Срещу им беше се подпрял — гърбом към светлината, за да вижда по-добре — Мустафа. А над всички и всичко бе проснато небето, но не граовското: черно и топло небе със съвсем бели звезди.

„Бели и големи… такива едни, някакви… не като какви бяха… инакви…“ — блажено се отпускаше момчето, докато сънят го отнесе.

Убиваха, ох, че убиваха камъните под папратта! От съмнало момчето и Вели лежаха на пусия към средата на върлия скат, закрити зад трънки и глог.

Отначало Фейзи се мъчеше да си търси залъгалка: как слънцето измества онази синя сянка върху отсрещния склон или как гущерите изпълзяват и застиват върху плочите, а около им пълзят безброй ситни гадини. После, когато жега взе да пари темето му, май позадряма. Би заспало и съвсем, ако не го убиваха камъните — сега се сети защо Вели не ги разчисти.

А Вели, сякаш нищо, си лежеше бодър с часове. Види се, беше свикнал. Той проговори едва когато мярна, че на момчето съвсем додея (иначе е хубаво да мълчиш, за да не си урочасаш сполуката).

— Ти какво? Да не баялдиса? Чакай де, туй още нищо не е. Веднъж (тогаз бях самичък на Факийския червент, не го знаеш къде е) четири дни съм лежал бадева. И не че на четвъртия ми провървя, ами! Просто ми стигна до уши и се махнах, кутсузлия място, мамка му! Ама днес ще тръгне, бас държа. Има ли аджамия, винаги протръгва — лека е на аджамиите ръката. Та нека сложим на бас по два гроша.

— И един нямам.

— От тия бе, дето сега ще обереш. Ти само внимавай, отваряй си очите! Че може да минат ония, тримата.

— Кои трима?

— Тримата ахмаци. Имало едно време трима ахмаци. Срещнал ги някой и им рекъл „Кола геле!“ А ахмаците се скарали. Всеки викал: на мене рече! Не — викал другият, — на мене! Стигнало до бой. Ама оня човек им дал такъв ум: вървете при кадията, той ще ви оправи. Хубаво, рекли. И отишли. А кадията — хитър. На най-глупавия от вас се пада „Кола геле!“ — отсъдил. Че кой от нас е… Я, я, не се ли почука?