Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Ами кой ще върви наместо тебе, а? Не ще се изкопчиш, докато не се намери друг на твое място.

— Марин да върви. Млад е още, як.

Годеникът (беше дошъл преди малко и седнал барабар с мъжете) се сепна като ужилен, но не проговори, още не беше никакъв в тая къща.

— Никъде не пускам Марин! — отсече Стамена, макар пък съвсем да не беше редно. — Стане ли Марин коняр, не взимам го, тъй да знаете!

— Ти трай, нека Марин каже!

— Няма трай и няма Марин! Ако беше хаир конярството, ти да си стоял коняр. Ние с Марин земя ще купуваме, къща ще правим. Малкият да върви, Добрито. Тъй и тъй от него полза не виждаме, мъкне се подир биволаря за едина хляб.

Вярно, Стамена винаги и за всичко намираше лек. Пък и права беше: щяха и да хързулят на султана припадничав слуга, и да опазят бащината за рода. Никой не се сети да пита Добри — кой го броеше за мъж!

До късно седяха тази вечер на софра. Стамена сновеше насам-натам и ѝ беше радостно, леко. Всичко е наред, всички са тук в опушената соба от прадядо и дядо. Баща ѝ — все още държелив, хубав направо с бялата си коса над черни вежди, честит, че седи посред синове и зет; големите братя — яки, корави, лични; Марин — нейният Марин; неин, какво повече?

„Може ли — викаше си тая вечер Стамена — да се не оправим, да не насмогнем на немотия и страхове, кога сме тъй много, и здрави, и усталии? Колко ни трябва нам, съвсем малко: мира и хляб…“

Зимата се стори безкрайна на мъжете от бекярските одаи; чак не им се вярваше, кога запролети. То тази година пролетта дойде наистина късно в Граово. По чифлиците отново окапаха деца и старци — всеки, който нямаше по две души.

Зиме пътищата и кърът опустяват, та скитниците не можеха да поминават от туй-онуй. Нямаше как, повечето заловиха някаква работа. Черкезинът, да речем, се глави у един касапин да му дере стоката; Мустафа — на бичкиджийницата.

Само Вели — затуй че беше сладкодумен — прибраха да вари кафе на гостите в хана и да ги угощава с приказки. Другите скитници му завиждаха, загдето си седеше на завет до оджака с джезветата. Покрай него се грееха затиснати в Брезник от виелицата ябанджии или закъсали султански пратеници, а Вели с една ръка стискаше дръжката на джезвето, с едно око мяркаше да не изври каймакът и разправяше, разправяше:

— Тая чували ли сте? В Малатия ми я разказа един дервиш. Някога затворили в лудница божи човек. Дявол знае защо, пазачът го нарочил и по цял ден ще го мъчи: ту го срита, ту го подкара да носи вода. Тогаз (слушай, слушай! — иде най-чудното) угодникът божи взел да му се вестява насън: улови го за краката, влачи го. Срахотии! Добре, ама пазачът…

Ябанджиите седяха, превърнати в слух, и преди да смогнат шавна, Вели вече бе подел нова приказка:

— Двама братя имало. Единът — султанов везир, другият — еснафлия. „Защо се не главиш при султана, брате, та и ти да прокопсаш?“ — попитал везирът бедняка. А оня му отговорил: „Ами ти защо не заработиш, та да се отървеш от слугуване?“

— Тя, тази не е за всяка глава — бързаше да добави Вели, нали между гостите имаше и султанови хора. После подхващаше сладкогласно: — Сега ще ви разкажа за езерото Сабанджа. На мястото му град имало някога, голям град. Ама един ден, не щеш ли, в града влязъл непознат светец. Предрешен. Никой не го пуснал в къщата си, понеже гражданите били стиснати. Преспал светецът как да е, хапнал какво да е. А на другата заран, кога оставил града, изкачил той баира и махнал с ръка. И какво станало? Кажи де, какво станало, а? Не знаете. Та ще ви кажа: из баира извряла река, текла, текла и заляла града. Само минарето му останало да стърчи някое време още — стари хора го помнят. Мдааа, така наказва аллах пинтиите.

Последните думи Вели изричаше натъртено, за да подсети по-заможните гости, които се излежаваха край оджака, режеха пастърма или суджук, затискаха мръвките с едри залци и пет пари не даваха, че разказвачът преглъща от скомина.

А средна ръка ябанджиите сърбаха кафе, сушеха еминии и чулове, дремеха. Но седнеха ли на трапеза, там беше и Вели — на видно място. Тогава за кратко млъкваше и сам се чудеше как може да погълне толкова нещо. Вярно, изкарваше си го с труд — понякога гостите искаха да им разказва до късно, плащаха си хората. Мъжете в бекярските одаи вече отдавна спяха, прохъркваше по някой и под масите в хана, а Вели едва държеше очите си отворени и говореше:

— За гроба на Гюл баба чували ли сте? Хубаво, ще ви кажа: кога султан Мехмед обсадил Стамбул, присънил му се Гюл баба. Добре, ама…