Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Тате — рече тя накрай.

— Що?

— Тая вечер дома ли си?

— Дома. Ти какво?

Винаги разговаряха така, с малко и къси думи, като всички, дето се разбират лесно.

— Аз ли? Нищо. — Пак замълча. — Тате.

— Що?

— Рекох да ти обадя. Ти, санким, и сам се сещаш… Довечера може да дойдат годежари.

Отдъхна си, каза го. Толкова дни се чуди откъде да захване. Уж време ѝ беше, а все ѝ се струваше, че ще нажали Стано, ако се махне от къщата му.

— Глей ти! — Нещо наистина бодна стария. — Че какви годежари сега, мъжете са на Стамбул.

— На Стамбул са конярите. Други ще дойдат, от Гюровите.

— За Марин галиба? — Стано се засмя.

Беше си мислил, че дъщеря му, каквато е войвода-жена, ще вземе коняр, и то от най-личните.

— Че какво му е на Марин? — Стамена пламна, жегна я смехът на баща ѝ.

— Нищо му не е. Мъж като мъж. Смях ме е само, дето взимаш чифчия.

— Смей се, твоя работа. А аз не ща да съм при мъж вдовица. Да го виждам от Гергьовден, та на Димитровден, аз да му храня децата.

— И майка ти е била конярска жена, и баба ти. Пък някак поминаха.

— Те си знаят как. Свят си обиколил ти, а майка ми я изми оризището. Още да е жива, ако не би взела коняр.

В резкостта, с която Стамена се нахвърли върху него, старият почувствува отдавна таен укор, непрегоряла мъка по майката. Той сам почти я беше забравил — примирената, тиха сянка, която отдалеко бе следила пътя му и все тъй примирено беше преминала отвъд.

— Полека бе, къзъм! — рече сякаш виновно. — Какво толкоз съм рекъл? Ти ще живееш тепърва, не аз. Само сватбата не сега! Ще чакаме мъжете.

Те се завърнаха през една мокра, привечер на късната есен. Цял ден беше валяло, едва към заник облаците се продъниха и между тях светна къс измъчено небе. В две страни от пътя им — от изток към запад — се издигаха безкрайни планини и полека доближаваха, за да се съберат някъде напред. Щом пътниците видяха планините, разбраха, че вече са дома.

Вървяха десети ден.

Дъждът попиваше в бозавите клашници, сцеждаше се по дългата козина на калпаците и оттам капеше мътна вода, която намирисваше на овчи тор. Цървулите още преди неделя бяха се съвсем размекнали в калта и скоро се издъниха. Някои опитаха да ги затемелят — подпъхнаха вътре парчета ремък. Нищо не излезе, та мъжете заджапаха боси, с високо навити крачоли. Усещаха болка при всеки по-остър камък — глината протъни коравите им пети и ги направи меки като длани на бозайниче.

Този ден, десетият, вече надвечер стъпиха на конарско землище. Вървяха посред нивите си. Как си личеха конярските бащини! Цяла Тракия чернееше в угар, а конярските нивици сивееха.

— Вие вървете, аз ще отбия оттук — спря Стоян на разкаляния път. Близо, отвъд рида, бяха неговите ниви.

Другите отминаха, дори брат му. А той пое по синорите, между зъзнещите драки. От височкото видя земята си и сърцето му се сви: скубани, а не жънати стърчеха пшеничените стъбла, из калта лежаха забравени ръкойки.

„Без стопанин земя, парясана… Нейсе, нали султановите жребци са сити и счесани! Мамицата изеднишка на всички ония, няма ли глад за тях, няма ли край нашата!…“

Отщя му се да набиколи лозето, сви към село. Отсега знаеше какво го е издебнало, докато е бил на Стамбул — булката му бе болнава, едва се крепеше. Воднянка. По жътва навярно пак я е свалило, жънал е Станчо, малкият. Позна по оръфаното стърнище. „Да имат да взимат! — мислеше си Стоян. — Не ще ме видят повече в Стамбул, пък ако ще жив да ме одерат!…“

Събраха се на вечеря у стария. Откакто си остана в село, това бяха празниците за Стано Мухтар. Синовете му си идеха от Стамбул, разказваха какво било по света. И старият отново преживяваше миналото си, сякаш току-що се е прибрал в Конаре.

Още щом Първан (Първан беше първият му син, който остана в къщата на стария) прекрачи прага, бащата вече не се отделяше от него. Вървеше подире му от соба в соба, правеше се, че не вижда молещия поглед на снаха си — нека нощес си казват, каквото има за казване, — питаше и разпитваше.

Най-старият син търпеливо отговаряше, макар да му се щеше съвсем друго: наместо да се връща с мисли и думи в Стамбул, да приседне до булката, да слуша, как тя объркано разправя за месеците, преминали без него, да усеща топлия ѝ дъх, топлото рамо до неговото — голямата топлина, която говореше, че най-сетне пак е у дома. А не му даваше сърце да среже стария, старото дете, на което бяха отнели света. Зад въпросите на баща си Първан отгатваше мъката, че вече не си мъж с мъжете, а отминал мъж.