Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Не до един.“

Какво ли стопи тъй бързо раздразнението на Роберто Лоренцо?

Отдавна чувствуваше, че идва в Топкапу не само заради тежките дукати на Хадидже султан и заради възможността да бъде полезен с важни сведения на чуждите посланици. Лекарят търпеше нетърпимите нрави в Топкапу и от просто човешко съчувствие. Защото отвъд, в душното дворче на харема, живееше един човек — за него Лоренцо бе едничък прозорец към света.

Когато омразните пръсти се откопчиха от колана му, лекарят прекрачи прага на харема — прага на земните блаженства, както бе прието да се смята. Дворчето беше оградено от три страни с двукати покои, двайсетина стаи, не повече. В тия тесни, пропити от мирис на мускус и ливанто стаи, бяха натъпкани стотици жени — любовното съкровище на султана. „Праг на блаженството! — рече си Лоренцо. — Какво ли блаженство би изпитал човек в харема? Всяко животно има повече любовна интимност от наместника на пророка. И в тази кална яма, събрала покварата на целия Изток, трябва да расте и възмъжава шехзаде Селим…“

От три страни над дворчето жумяха с решетките си два реда прозорци. И сега Лоренцо чу иззад тях обичайния лек шум — спотаения, жаден, непоносимо напрегнат дъх на множество женски гърди и устни: нечист шепот, задавен смях. Крачките, които извървя до ниската вратичка вдясно (тя затваряше двете малки стаи на принца), струваха на лекаря усилие: притискаше го мръсната вълна желание, която се стичаше през решетките. Всекиму се ще да бъде харесван, загдето е неповторим; десетки жени в този миг желаеха Лоренцо само защото беше мъж.

В Селимовите покои лекарят влезе сам. Въпреки че вътре беше почти мрак, той уверено се упъти към ъгъла. На миндера, отрупан с възглавници, лежеше шехзаде Селим.

— Добър ден, бъдете добре дошъл! — Селим произнасяше смешно малкото познати му френски думи, та веднага премина на турски. — Седнете, хеким-ефенди.

Лоренцо приседна свойски на миндера — в одаята и без туй нямаше стол.

— Какво усещате? Навярно жегата е довела до увеличение на солта в кръвта ви. (Такива бяха последните заключения на западната наука.)

— Нищо ми няма. — Под дългите момичешки мигли очите на шехзаде гледаха присмехулно. — Просто четох нещо, което ме накара да размисля. Исках да поговорим.

— Та нали ви разрешават изключително книги, посветени на Османовия дом? И казвахте, че ще престанете да четете, защото са ви втръснали победите на вашите деди?

— Да. Но нещата се менят, хеким-ефенди, дори в Топкапу. Знаете майка ми, нали?

Лоренцо предпочете да се изрази твърде общо.

— Чувал съм най-ласкави думи за султан-хатун.

— Майка ми не е като другите наши жени…

Въпреки изостреното внимание, с което чужденецът се отнасяше към всичко в Топкапу, той не долови в гласа на принца нито възхищение, нито укор.

— Жалко, че никога не ще я опознаете лично!… — продължи Селим. — Както сте чували, в двореца има такъв обичай: преди байрам всяка султанова жена, сестра или вдовица има право на едно желание. Повечето изпросват от султана още някоя скъпоценност — как не се насищат на скъпоценности! А Хадидже султан получила нещо по-ценно: позволение да имам учители и книги. Вярвате ли го?

— Простете, не мога.

— Ако щете, вярвайте: след байрам ще имам учители, по френски и философия. Навярно някои от бившите драгомани при Портата — още двама съгледвачи около мен извън досегашните!…

— Убеждавам се, че майка ви е наистина необикновена жена.

— О, предполагам, не ѝ е било леко да склони падишаха. У нас са сигурни, че всеки принц, който не е малоумен пияница, представлява държавна опасност. Но майка ми винаги навреме успява да припомни на Абдул Хамид хан, че той живее и управлява поради необичайното великодушие на баща ми. Най-сетне, аз бях навършил петнайсет години при смъртта на Мустафа хан — законът би оправдал убийството на брат му. А баща ми не го е заповядал. Макар, както често споменава Хадидже султан, да бил дълбоко убеден в нищожеството на Абдул Хамид.

— Толкова повече трябва да очакваме, че на великодушието той ще отвърне с великодушие. — Лекарят непредпазливо се допря до болното място на принца.

— Трябва да очакваме… Но съвсем не е задължително. Не ви съветвам да правите облог, че не ще бъда удушен в деня на Абдулхамидовата смърт. Той чака дете, знаете ли? От петстотин и първата си жена, така говорят. Не е ли странно?

— Природата има странни приумици — съгласи се Лоренцо, докато целият му израз говореше, че става дума не за игра на природата, а за нещо по-просто.