Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Тия свидетели навярно са лъжливи — чу се да казва с несвой глас.

— Иска им се някой да плати загубите от палежа, това е — припряно додаде мюфтията.

Всеки гледаше да угоди на еничарския началник.

През цялото време, докато Диванът се чудеше как да отърве подпалвачите от наказание, еничарят не обели зъб. Облегнат нехайно, подпрял о коляно чибук, той следеше струите дим от сумрака над миндера към снопа светлина, който падаше през прозореца на кубето. Сякаш за него нямаше по-важно от играта между светлина и сянка. А ако някой би го разгледал през булото на пушека, щеше да прочете в очите му присмех — не дори тържество: „Плъхове, охранени, подплашени плъхове… Като тия, дето юрват да бягат, кога потъва гемия…“

Емирът вече разгъваше и сгъваше свитъците, без да чете; търсеше добра вест за края на съвета.

— В София били обесени седемнайсет души разбойници, които върлували дълго из Филибешко, Самоковско, Пазарджишко. Главите им са изпратени в столицата. Още не съм ги получил, но ще дойдат днес-утре.

„Не си знаят силата разбойниците! — мислеше Сеид Мехмед. — Ако нападнат София, ще я вземат, кой ще им попречи? Ама нали ходят по двама и трима, все някой се натика в капана…“

Кимна на четеца да привършва. Изправи се с величие, мина през позлатените врати на Дивана, слезе мраморните стъпала. На двора гръмнаха свирачите. Зурни, бурии, даули и дзилове поздравяваха първия велможа за щастливо разрешените държавни въпроси.

Горе, в трема пред Дивана, останаха двамина — еминът и дребният писар. Те си разделиха непрочетените писма. Отдавна имаха работа с везири, та знаеха, че сами трябва да пишат отговори. Като по-важен, еминът отбра двайсетина по-дълги свитъка. На писаря се паднаха цяла торба оваляни, дребни листчета. Между тия — нестигнали до мъдрата справедливост на Дивана писма — имаше едно от селяните на Конаре, Пазарджишка каза. Те молеха султана да пусне по-рано мъжете им от ангария, защото плодородието било голямо. И друго писмо — на някакво момче от Брезник, което наскоро приело исляма; то молеше да го сторят еничар.

Юсуф ага, кехая на Хадидже султан — вдовица на покойния Мустафа III, — чакаше чужденеца в първия двор на Топкапу, докато везирите излизаха из Средната врата.

Дворът гъмжеше от еничари. Трупаха се около големите казани, където им разливаха чорба. Наоколо щвъкаха везирски пейкове или надменни бостанджии — първият двор беше тяхно царство. А в цялата подвижна, синьо-червено-гълъбова тълпа, над която тук и там се мяркаха златоткани покривала на везирски атове, в цялата тълпа от залисани или немарливи, усърдни или дръзки султанови слуги Юсуф ага се открояваше особено. Навярно защото само той помежду им бе слуга на жена и се чувствуваше посвоему господар на своята господарка.

Освободеният роб, черкезинът Юсуф ага личеше всред всички най-вече с красотата си — ярката, предизвикателна красота на мъж, избиран из хиляди тъкмо по красота, същински горски звяр посред хайка палаши. Нищо чудно, че немладата вдовица на Мустафа хан (самата тя робиня, продадена от гладния си баща на някой грузински пазар, преминала през харемите на разни везири и усладила накрай дните на покойния падишах) взе черкезина за свой кехая и остави в ръцете му управлението на всичките си имоти. Дори — така говореше цял Стамбул от Топкапу, та до крайбрежните кръчми, — дори себе си, ако може да се каже.

Юсуф ага отдавна подпираше зида на първия двор, а чужденецът все не идваше. По едно време се досети: бостанджиите не ще пропуснат оногова, докато последният везир не напусне Топкапу.

Навън беше се събрала тълпа — вечната стамбулска тълпа, която не могат прогони ни жегата, ни студът, ни еничарски бичове. Сеирджиите. А всред тях, макар да се напрягаше нечовешки, дано се изтръгне из яката им, потна прегръдка и си пробие път към портата, стоеше млад човек със синя атлазена шапка и бяло перо. (Само това се виждаше над главите и плещите на тълпата.)

„Никога не ще определиш на какво всъщност миришат — минаваше през ума на оня с шапката. — На кал, размесена с улична прах и пот, на отдавна непран вълнен плат, попил дъха на евтин тютюн и пържена риба, на дим от овча лой и какво не. Напече ли ги слънце, смърдят нетърпимо! Изглежда, разтапя се мазният клей по кожата им… Диваци! Какви ли болести би прилепил от тях човек? Такива, неизвестни на никоя наука.“

Гадеше му се от жега и смрад. Отново опита да се промъкне към Високата порта, напъна до изтръпване лакти и рамене. Нищо. Примири се, зачака. Само успя да напипа джобовете си и колана. Чудно, още не беше окраден.