Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Мъжете от кол и въже млъкнаха като прерязани.

— Обадихме ли ти? — май рече да заглади работата един. — Черкезът се хвана на бас, че довечера ще довлече овца.

— Щом е рекъл, ще довлече. Знае си занаята.

— Не ще дума. Ама пък чак сам, посред бял ден!

— Някога сам е по-лесно.

Момчето наостри уши: тия сякаш говореха за грабеж. И то като да ставаше дума за нещо в реда си. „Знаех си аз — помисли, — че на мюсюлманина винаги му е лесно. Я баща ми да задигнеше овца! Кокалите му ще строшат…“

Просна се възнак на сянка, усети как мислите му потъват нанякъде, как цял олеква. Отпусна се — колко месеци не беше се отпускало? Дяволът да вземе тая сбирщина! Но нали вече не беше само срещу света…

Надвечер, когато сенките в двора на Пазар джамия станаха тъй дълги, та само част от дувара засвети червеникаво, мъжете пред одаите се разшаваха. И все пак не им се влизаше вътре въпреки предвечерния хлад — из одаите смърдеше като из лисичи кафез. Заразстъпваха се, а някои поеха къде чаршията.

— Дърва няма, свършиха снощи — обади се оня с глупавото лице. — Цял ден се препичате, никой се не сеща за дърва.

— Че да беше отишъл, не сме те вързали.

— Ще ти се, все аз! Сега има по-нов от мене. Нека той върви, на Вели гостът.

— Нека. Виж кво — Вели още не бе научил името на момчето. — Като излезеш от горната врата, ще вървиш все по калдъръма. В края на улицата има фурна, на Фурнаджи Йово. Та в двора му, под сайванта, са струпани цепеници. Нарамваш, колкото можеш носи, и ги стоваряш тук. Няколко пъти така, довечера трябва голям огън.

— Ами фурнаджията?

— Той е свикнал, не му е сефте. Ако му стиска да пита, речи, че те е пратил сейменът, той направи сефтето.

Сейменът се хилеше, доволен, че и неговото име взима някому страха. Момчето се колебаеше явно, не бе крало през живота си — в чифлика за една открадната диня ти съдират кожата. А не смееше да покаже пред мъжете колко се бои.

— Страшно е само докато се престрашиш! — подвикна му Вели. — Да не мислиш, че някой се ражда готов обирник?

Когато Фейзи наближи, забеляза фурнаджията, нисък човечец с кротки очи. Помъчи се да не гледа към него — онзи стоеше зад тезгяха, май се надяваше, че дьонмето ще купи симид. Но то не спря, отмина кепенците и се совна в дворчето, подредено като кутийка. Забра под мишница първите цепеници, които докопа. Бързаше да се махне, сякаш земята се разтваря под краката му. И тъкмо се изхлуваше през портите, видя напреде си човека.

Само за миг — Фейзи се силеше да го не гледа — все пак съзря върху тъмното, опърлено от жарава лице на фурнаджията и горчиво примирение, и жалост. После човекът се отмести, а дьонмето отмина нагоре покрай дуварите.

Фурнаджи Йово го отгледа и сам се чудеше защо не бе извикал — това не ти е сейменът. А не извика, защото усети как дьонмето аленее, тресе се и препъва от срам. Детски срам. „Всеки знае себе си — разсъди Йово. На един е по-лесно да проси, на друг — да краде. Пък на тоя и да краде не му е лесно… Свят!“

В същото време Фейзи беше почти стигнал джамията и си викаше, че би се оставил да го изгонят, но не ще отиде повторно в двора на фурнаджията.

Не опря дотам. Пред бекярските одаи стояха бегълците, а на плочника — куп дърва. Дори не попита кой ги е довлякъл. Завъртя се наоколо, зазяпа, сеймена, който майсторски дереше овцата, докато Черкез Али описваше бабаитлъка си, докато Вели кладеше огъня. Забрави и Йово, и срама, и страховете си, унесено от незнайно сладкия мирис на печено месо.

Вече съвсем по тъмно дръпнаха шиша от жаравата. Овцата лъщеше примамливо на догарящия огън. Лъскави и алчни надничаха из тъмницата десетина мъжки лица. Някой накърши шума, разхвърли я върху плочите, а двамина стръскаха печеното от шиша. Месото само падна от кокалите и те се озъбиха бяло.

Мъжете налягаха наоколо, ровеха шумата, преглъщаха мръвките несдъвкани. Хрущялът проскърцваше между зъбите им, по плочника протракваха оглозгани ребра. Ако някой би гледал отнякъде, щеше да рече, че псета довършват леш.

Момчето първо се дръпна, не беше свикнало на месо. Усещаше да му се повдига от мазните мръвки, от дъха на лой и прегорели кости. Облегна се о ореха. „Ето ме сит — помисли си. — Доживях да се видя сит.“ И се чудеше, дето не се радва.

Одаята на Дивана беше блестящо украсена и най-вече хладна. Сеид Мехмед паша, велик везир, се отпусна на миндера — през август слънцето над Стамбул е жарко, та беше изпило силите му, докато премине със свита, с писъка и трясъка на свирачите от конака си до двореца Топкапу. Стори му се, че ще задреме в тихия полумрак; знаеше добре, че и днес, както от много години, зад позлатената решетка над главата му няма никой.