Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

А Портата беше се отворила. Везирите, види се, бяха излезли, но младият човек не се наслади на тържественото им шествие. Тълпата сякаш порасте с цяла педя — всеки се навдигна на пръсти и проточи врат. Над тълпата не се мяркаше вече дори бялото перо; човекът стоеше, затиснат от сеирджиите, и с плътна досада чакаше края на мъките си. По посоката, от която се чуваше свирнята, долови, че зрелището отминава. „Само тяхната музика е по-отвратителна от вонята им!…“ — едва помисли; писъкът и трясъкът щяха да го лишат от свяст.

Току усети, че може да помръдне ръка. Разтика няколко влажни гърбове, блъсна някакъв схванат просяк (от опит знаеше, че тук за грубост не ругаят, просто по-слабият отстъпва и сам се мъчи да намери още по-слабо място в навалицата). Вече тръгна почти свободно. Хорският поток се повлече надолу, подир шествието, та младият човек остана нашироко.

Сега се виждаше и цял. Облечен беше в къса, малинова дреха, тясна в кръста, и в тесни черни гащи. Високи ботуши от червен сахтиян, доста изгазени в суматохата. Къса шпага. Доктор Роберто Лоренцо (защото това беше той), бакалавър на университета в Падуа, член на редица учени общества, а през последните години и лекар на френското посолство, на всички католици в Пера и Галата, бе допускан в Топкапу. Уж нямаше сила, която да накара османския султан, жените и велможите му да поверят здравето си на неверник, но с Лоренцо се случи нещо неправдоподобно.

Вдовицата на покойния владетел (лекарят бе чувал да се говори за нея в Пера, че била изключително красива и властна жена) бе получила позволение от мюфтията син ѝ да бъде лекуван от християнин. Лоренцо достатъчно познаваше източните нрави, за да претегля значението на стъпката, извършена от Хадидже султан. „Чудна жена! Възприемчив към новото, революционен дух — бе първото му заключение, когато му известиха за високата чест: — Каква борба е трябвало да изнесе не само със средата си, но и със себе си!…“

Не, Лоренцо се лъжеше; учените хора често се лъжат, като приписват на света собствените си съждения за него. Прекалено дълбоко бе предан на положителното знание сам той, прекалено беше сраснат с идеите на Просвещението, които разтърсваха Запада през този, осемнайсетия век, за да проумее, че в Топкапу е срещнал нещо много по-просто, но и по-живо: една лишена от власт жена, която отново се стреми към власт. Години бе управлявала чрез един султан — покойния — и се надяваше да управлява чрез друг: сина си. А той беше болнав. Затуй не подбираше средства, дано опази живота му. Това беше то.

Доктор Лоренцо влезе в Топкапу още преди да заклопят Високата порта. Веднага бостанджиите го оградиха като капан. При първите си посещения в Сарая лекарят бе усещал студени тръпки. Действително чужденецът отдавна не бе застрашен в Константинопол от присъда или законно гонение, но властта не отговаряше за постъпките на особено ревностни мюсюлмани, на които би притъмняло при среща с въоръжен гяур. Неведнъж тълпата бе превръщала в куп дрипи и сгазено месо някой поразвеселен френски моряк или пищно натруфен венецианец. Затова доктор Лоренцо не въприемаше близостта на стражите с подобаващо на ума и знанията му хладнокръвие.

Бостанджиите хубаво знаеха хекимина гяур, но не го изтърваха, докато Юсуф ага не го пое из ръцете им. Всеки път черкезинът го улавяше със здрава ръка през кръста и така повличаше бакалавъра на естествените науки навътре в сарая.

„Странен церемониал при среща на чужд поданик!“… — Колкото и да взимаше нещата откъм веселата им страна, Лоренцо не смогваше да потисне ненавистта си към надменния роб. Крачеше неудобно (Юсуф ага беше цяла глава по-висок от него) през двора със старите платани, после — през втория, и най-сетне — през третия, чак до искрящата врата на харема. Там кехаята го завря в ръцете на огромен, чер като кафе скопак. А Юсуф влезе, за да повика началника на черните евнуси лично — само той можеше да пропусне чужденеца.

За не по-малко от двайсети път на туй място Лоренцо си мислеше същото: що за варварски обичай да бъде държан престолонаследникът в харема! Противоприродна, — болнава среда за едно момче. Нима наистина ученият западняк не си даваше проста сметка: всеки затъпял, порочен, малоумен принц е лош заговорник. Варварският обичай тържествуваше през вековете тъкмо заради страшните си последици.

„Защо в Пера се чудят, че днешният султан бил животно, и то разкапано. По-чудно е, че изобщо подобава на човек. Всички те са животни!“ — мислеше с растящо раздразнение италианецът. Затворената врата, зад която чуваше смях като от гъдел, гранитното лице на евнуха, потните ръце, които яко стискаха кръста на Лоренцо — всичко това бе повече, отколкото може да понесе един изтерзан от горещина, воня и варварство западняк. „Животни са до един!…“