Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Стано Мухтар обичаше този час, часа на завръщането. По него време селото — пусто през деня — се изпълваше с многогласи шумове. Идеха си от къра жени и деца, о зидовете отекваха думите им — отмерени думи на хора, които говорят само кога трябва, не за разтуха. Продрънчаваха бакъри, скърцаха вратни, а откъм заник кънтеше тъп тътен — връщаше се биволската чарда и разстилаше над село червен облак прах.

В този час Стано Мухтар седеше — както всяка божа вечер — и чакаше своите. Бе още държелив, едва прегърбен, плещест старец. Не че не го биваше за работа — из къра се виждаха къде по-стари от него, — но челядта на Стано бе голяма, оправяше се без него. И не за нея мислеше той, опрял гръб о вратнята. Всяка вечер умиращата дрезгавина, още ненарушеният от работни шумове покой, позволяваше на спомените му да оживеят.

Пътища — безкрайни бели пътища — се виеха и губеха между меки хълмове; пасища, кадифено-зелени пасища — ливади без межда и свършек; хергелета от жребци — лъскави, пъргави, неукротими — доста е да приближиш един жребец, крайния, а през цялото хергеле минава тръпка, хергелето се понася нанякъде с разгърнати като свилено наметало гриви… Писък на гайди и равно бръмчене на гъдулки, удавено в глъчката на чужда тълпа, остро чаткане на копита по калдъръм — Стамбул, българските коняри влизат в столицата, водят султановите коне.

Преди повече от трийсет години Стано пое от баща си конярските ниви и службата му. Направиха го конярски примикюр, ама не прокопса — малко му беше земята. Жена му тръгна да работи султански оризища, а в туй време Стано като да се откъсна от къщи — зимните месеци, прекарани в Конаре, му се чинеха сън, очакване на пролетта и пролетните пътища. Обиколи свят, срещна всякакви хора. И все по-далечно, по-свито и дребно взе да му се вижда селото, където една жена носеше децата му, затъпкваше ориза в лепкавата тиня и опъваше ремъка на диканята.

Трийсет години, трийсет лета в Стамбул. А колко походи! Стано ги бъркаше, много бяха. Сетне, когато остаря дотолкоз, та да не може повече да слугува покрай конете и предаде конярските ниви на сина си Първан, селяните избраха Стано за мухтар — да ги оправя пред властта.

Татаринът го намери, както си седеше пред прага, загледан в далечни спомени. Старецът мярна, че иде турчин, но не се изправи. Онзи стигна до ъгъла, слезе от коня и го поведе — все не му излизаше из ума, че не един султанов човек е загазил в конярско село, не си поплюваха тукашните хора. „Не е курназ — рече си Стано Мухтар. — Не му държи да яха, макар че половината ни мъже ги няма.“ Примижа, уж че дреме: правеше си сеир.

— Стано Мухтар ти ли си? — престраши се татаринът.

— Аз съм, какво има?

— Утре ела при кадията. Да ти изчете писмо от султана.

— Ще дойда.

И пак замижа, даваше да се разбере, че няма какво повече. А другият поведе коня надолу и си отдъхна чак когато остави Конаре.

По някое време жените се прибраха: Стано ги чу как шетат и си говорят шепнешком. Всред шепота им се откройваше само гласът на дъщерята, винаги пълен и весел. Бързи, пъргави бяха и стъпките, и движенията ѝ — човек можеше да ги различи с ухо само.

Старият се улови, че се усмихва на себе си. Радваше го близостта на дъщеря му — къщата изведнъж се събуждаше, за да прелее от шумове и светлина, влезеше ли тук Стамена.

Четири деца бяха останали на Стано — трима синове и дъщерята. Двамина — вече мъже, немлади — сега бяха в Стамбул. Най-малкият, още момче, помагаше на биволаря. Много кахър набра Стано с това дете — нефелно беше, припадничаво. „Изтърсак!“ — мислеше за него с досада старият; ядеше се, дето от кръвта му се е пръкнала хилава издънка.

Не ще дума, обичаше той синовете си. Но те сякаш бяха неотделни от него, някакво спокойно продължение на Становия живот. Виж, дъщерята беше друго, по-различна, макар че напомняше Стано повече от тримата му сина наведнъж.

Обичаше я може би затуй че беше хубава — с онази красота, която винаги е допадала на Стано, защото беше неговата. Стамена се хвърляше в очи най-вече с някаква предизвикателна, бодра, пъргава сила, която носеше набитата ѝ снага все с еднаква, стремителна стъпка, която бе изрязала твърдо врата и плещите ѝ. Съвсем посвоему красиво беше и Стамениното лице, ако и не бяло, и не досущ женско — с бакърен цвят, с малко раздалечени очи, плътен нос, уста и брадичка. То внушаваше всекиму спокойната лекота на човек, доволен от себе си и от света.

Тъй както седеше вече в одаята си, старият чу, че Стамена влиза. Влезе, а мълчеше. Нещо непознато, съвсем ново играеше в пъстрите ѝ очи.