Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И тъй както двама седяха край паралията, завари ги Стоян. Дали му се зловидя доволството, що пълнеше тази вечер бащината къща? „Тяхната — лесна! — навярно помисли. — Яка е Първаница, деца им наспорил господ… Защо не попитат как аз заварих двора си?“

Пък те не питаха, понеже си знаеха, и Стано Мухтар се чудеше как да посрещне своя втори син.

— Добре дошъл, Стояне! — навдигна се. — Едного дома чака радост, другиго — кахъри. Ама ще се оправи булката, не бери гайле! Пресили се жената, това е.

Стоян седна срещу двама им, траеше си. Не беше той като по-големия, не му идеха думите. Разглеждаше с длан чистия месал, премести един и същ комат три пъти, а все мълчеше.

— Сега и Марин ще дойде, Гюровият — рече да смени приказката Стано. — Ти май не знаеш, че Марин ни става зет.

— Хаирлия да е, дано!

— Брат ти разправя, тая година сте омазали от байрама, а?

— Ами, не ти е работа!

И разговорът пак запря. Всеки мислеше за своите грижи. Личеше си, че Стано Мухтар иска да пита още нещо, дето го яде. Окашляше се, сумтеше, докато най-сетне си го рече:

— Покрай терсането минавахте ли?

Терсане наричаха султановата литейна. Голяма, без нито един прозорец, тя се издигаше на сами брега на Златния рог. В терсането лееха топове, ковяха оръжие, строяха кораби. Там работеха каторжници, хиляди.

— Минавахме. Много пъти. — Първан гледаше не в баща си, а настрани.

— Е, що? Пак ли нищо?

— Нищо… Ти какво мислиш: обикалял си десет години терсането, и то кога работата е била още прясна, и все нищо, та ние ли сега? Ама минавахме. За твой хатър.

— Петнайсет години… — глухо изрече старият. — Нищо, та нищо! Барем да знаехме, че вече не е жив, да речеш едно бог да прости! Катили. Аждери!

И за не знам кой път започваше същото: Стано Мухтар псуваше султана, майка му, вярата му, а синовете слушаха с тъжна досада; почти не помнеха човека, заради когото баща им псуваше султана. Но Стано го помнеше.

Беше брат му, дванайсет години по-млад. Двама ходеха на Стамбул и на походи, живееха заедно под стария покрив на ей тази къща. Не можа да си прости Стано — той, който се чувствуваше като баща на по-младия, който беше като че ли сраснат с него — как брат му поема пътя към каторга. То, види се, бе започнало през онзи ден, когато главният конюх нареди да бият пред очите на всички коняри някакъв от техните, загорец. Тогава Стано усети, че се обръща сърцето му, че е готов да налети с голи ръце на джелатите и да удря, докато сам бъде повален. Навярно и брат му е усещал същото, макар да не размениха дума.

А другото се случи подир неделя.

Ринеха около жребците, везирските. Брат му се щураше покрай конете на садразама — най-скъпите добичета в яхъра. Посред тия породисти добичета изпъкваше едно: вран до синьо жребец, бляскав като острие, с някаква неспокойна, тръпнеща, неизказана хубост. Говореха, че каирският паша подарил жребеца на садразама срещу високата си служба. И май си струваше да размениш каирския пашалък за такъв кон.

Стано сетне не смогна да разкаже как е било всичкото. Бе чул, че брат му изруга, както не би ругал животно: диво, настървено. Когато по-старият се обърна, видя оня да замахва с вилата, да я развърта с все сила и я стоваря пряко тънките като у кошута пищяли на врания жребец.

Добичето се строполяса и сякаш се чу как изпращяват глезените му. Подпрян на вилата, Становият брат гледаше коня с ненавист и тържество, като че мъките на скъпото животно заплащаха човешката мъка.

Завчас дотърчаха капуджии и повлякоха Добри, пребит и овързан. След ден-два на конярите прочетоха ферман: именуемият Добри, син на Първан, е осъден на каторга до живот. Ще рече, не бяха го убили.

Десет години Стано не се отчая: все се надяваше, че някой ще му обади дали брат му живее. Или че чарковете са премлели и него заедно с хиляди незнайни, непокорни роби. А когато вече остана в Конаре, всяка пролет заръчаше на синовете си да дебнат покрай султановата литейна и всяка есен разпитваше: „Пак ли?…“

— Хич не се блъскайте оттук нататък!… — рече, внезапно уморен. — Било що било. Ако пролетес бъда жив, не ще ви заръчам повече за брат си, кога тръгнете за Стамбул.

— Аз не ще ида в Стамбул.

Обади се Стоян, това беше съвсем пък рядко. Ама нали пред очите му все бе неравното стърнище, изгазените ръкойки.

— Хубава си я намислил! — погледна го изпод вежди старият. — А бащината? Нали веднага ще я вземе някой друг коняр?

— Халал да му е! Една нива имам от мираза на жената, ще работя на кесим оризище. Колко са две гърла? Булката не бройте, я се привдигне, я не.