Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И все така, до петляно! Докато последният гост не речеше през прозявка: „Не доспа ли ти се бе, яху?…“ Чак тогава Вели сбутваше жарта в купчинка, засипваше я с пепел, изтягаше се на рогозката до оджака. Заспиваше бързо, като сито дете, и се усмихваше насън. Дали виждаше как Гюл баба му дава торба пари за строеж на чешма, дали му беше смешно за джамията, подала прогизнало минаре над водите на езерото Рашидедин-баба-Кастамуни? Тъй или иначе, на Вели беше весело дори насън — сякаш целият свят бе направен, за да го весели.

През зимата, която мина, само момчето не се улови никъде на работа. Струваше му се, че би се признало за надвито: затуй ли остави Слаковец, своите, вярата си, за да стане наново слуга? Макар, право казано, нищо да не излизаше от господарлъка му, макар все по-често да отпъждаше такива едни черни, натрапчиви мисли: ще рече, не само християнинът тегли в султановата държава, ще рече, и всред правоверните има мнозина я чираци по чаршията, я слуги по хановете, я спахии без земя и хляб.

Всяка нова мисъл у човека се ражда от корен някакъв; имаха си корен и новите мисли на Фейзи.

Беше преди месеци, през късната есен. В Граово тя превръщаше пътищата в жълточервени реки, земята — в безбрежно тресавище, прошарено от криви храсталаци и самотни диви круши. Градът киснеше в това тресавище мрачен, премръзнал. Но най-лошо беше в одаите при джамията. В тях нямаше оджак и огън — нищо, дето да прогони мазната влага.

Оная заран другарите на Вели бяха се застягали, както всеки петъчен ден. Всъщност тук останаха за зимуване само шестима от скитниците, които Фейзи бе заварил — другите поеха на юг да търсят по-лека зима. Остана Вели, защото не искаше да зареже момчето; уж не му беше никакво, а се боеше, че то пак ще подивее, ако заживее като единак. Заради Вели пък решиха да карат зимата в Граово дългият Мустафа, Черкезина и трима бегълци; Вели лепеше хората, както медът — мухите. С приказките си за разни небивалици, с широкото си сърце.

Без да усетят, мъжете от бекярските одаи вече бяха дружина свои хора. Такива дружини сигурно изникват навсякъде, където някой благочестив подаятел е построил бекярски одаи. Скитници и бегълци — отритнатите от султановия ред хора, с една дума — нощуваха седмица или месец гръб о гръб и подир месец разбираха, че ги свързва не само петъчният пилаф или общият покрив. Ами нещо повече: едната орисия. И ето ти дружината готова. „За какво дружина?“ — ще питаш. За всякакво. За туй-онуй, както казваше Вели.

Та оная заран дружината пак пое да си дири късмета. Само Фейзи не се навдигна от сламата, сякаш не мислеше да тръгва. Черкеза го изгледа с бялото: отдавна му имаше зъб, все викаше, че Вели много го гевезял.

— Аз не ще дойда — отговори на погледите му момчето. — Няма подир туй да ви искам от ягмата, не бойте се. Сам ще си търся колая.

— Че защо да не дойдеш?

Вели и сега не го сряза. Знаеше, момчето довечера би легнало гладно, ама наистина не ще посегне, щом е рекло.

— Днес може да не се размине, да ни пипнат. Вашата е лесна, ще си вземете дърмите, къде очи видели. Пък и да ви позапрат ден-два в хапуса, няма вреда. А аз еничарин ще ставам, кой би взел еничар из хапуса?

— Негова воля! — Вели пак отстъпи без спорове, ако да беше уверен, че Фейзи се надява напусто.

Мъжете още не бяха се изнизали, а Фейзи чу как някой ги заговори: „Дьонмето тук ли е бе?“ Рипна като ухапан — него търсеха! Най-сетне! Щеше да стане султанов еничар, да забрави жалките бекярски одаи, човешката тиня, утаена в двора на джамията — нямаше вече да бъде дьонме!

Разблъска дружината пред вратите, не се и обърна към другарите си за сбогом — какви другари ще са те на еничаря Фейзи! Претича на един дъх няколкото улички до кадилъка. Струваше му се, че прекрачва самия праг на щастието (имаше и такъв в приказките на Вели).

Шемседин ефенди седеше, както всякога, до мръсното прозорче. Държеше сгънат от четири лист хартия: писмото!

— Писмото, а? — попита със суха уста Фейзи. — Видя ли, че отговор дойде?

— Дойде… — премяташе листа кадията. — Туй, да ти кажа, е твоето писмо, същото, дето ние проводихме.

— Как? — не разбра Фейзи. Не искаше да разбере по-право.

— Твоето, викам. Не са писали нарочен берат. А върху писмото ти напреки, ето гледай, еминът драснал: „Да се дадат един кат нови дрехи на новия мюсюлманин Фейзи, син на Абдулла!“

— Само толкоз ли?

— Толкоз… Рекох ли ти аз да не се надаш, а? Рекох ли ти: тя не става, както я мислиш. От много време вече.