Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Все не вярвах… — прекъсна го момчето. — Че тогава? — То вдигна очи и си пролича, че сега ще изрече туй, дето не му дава мира: — Тогава за кой дявол беше всичкото?

Няма що, редно беше да пита и се пита. А защо на Шемседин думите му не харесаха? „Мигар наистина няма вече за какво човек да се пише правоверен?“ — рече си кадията.

— Ама защо оклюма бе, момче? — заговори той почти гузно. — Да не живеят само еничарите в тая държава? Хич, бива ли кахър да си слагаш — ти ми дай годините си, младостта си: света бих обърнал!

— Може и аз да го обърна!

Момчето вирна глава и простреля съдника с отчаяно зли зелени очи. В тях още имаше мъка, но и нещо повече.

— Дай ми тоя лист! — рече то. — Някога, ако ме питат защо, ще им го покажа.

— Кому?

— Знам ли? Отде да знам кой я е наредил така? Ама нали все някой трябва да бъде крив за всичкото.

— Туй от ония ли научи, дето се сбират в бекярските одаи?

— Е, нека от тях да било! С какво са по-лоши от другите?

Като да забрави, че отзаран не им рече едно „Наслука!“, понеже се виждаше вече еничарин. Тръгна си, а Шемседин ефенди го спря:

— Парите забрави, султановите пари за нови дрехи.

Фейзи пое възелчето, не преброи грошовете. (Не знаеше, че на тия грошове са му били ортаци и татаринът, що ги е донесъл, и сам си високоученият кадия на Брезник.) Излезе.

„Ще рече, може и правоверен да не види хаир, разсъждаваше Фейзи в подмокрената, студена одая. — Ще рече, и от правоверния смъкват по две кожи. Ама не от мен, само от мене не, мамицата им. Продадох душата си на Мохамеда, и на дявола бих я продал, и пак не ще се потя за някого си, не ще си имам господар! Ще научат те кой е Фейзи!…“

А Фейзи не беше никой. Просто един човек, комуто бе стигнало до зъби.

От този ден започнаха новите дни на момчето. На бегълците, дето уж бяха свикнали с него, то се чинеше неузнаваемо: мълчеше с часове, не поглеждаше в очи никого — сякаш се срамуваше, че се е надявало да стане големец, пък ей на, остана да се търкаля върху мръсната слама на одаите. „Шаштисало се е, досущ е изтървало пусулата“ — викаше си Вели, а грижите му към момчето растяха. Но щом над Граово премина южният вятър, живна и то.

От тъмно до тъмно Фейзи някъде се губеше, а вечер, прибереше ли се, прекосяваше с гъвкава стъпка двора, сядаше при другите, разговаряше. Страните му червенееха, очите блестяха; новосъбудена, новоосъзната сила избиваше в плещите и ръцете му. „Май прескача някой плет — мислеше си Вели. — Че кво, време му е…“ И се хилеше с всички зъби, доволен от своя скитнически опит.

А никому не мина през ум, че момчето някъде се губи, защото се учи за мъж. Наместо нови дрехи беше си купило със султановите грошове пищов — нескъпо, просто оръжие. Всяка заран се измъкваше из града, заставаше на коя да е полянка, подреждаше върху салтамарката си, наземи, пунгия за барут и почваше да свива фишеци. Сетне стреляше, стреляше, стреляше. Мереше се. Залягаше. Прибягваше. Никой султан не е имал толкова прилежен войник, какъвто скоро щяха да имат широките друмища.

Куршуменият писък застиваше в редкия, резлив въздух; куршумът пронизваше драките и младата тревица. А момчето чуваше само тия гласове, виждаше само къделките барутен пушек, усещаше само хладния приклад между пръстите си — най-после бе станало свободен мъж.

Но пролетта дойде не едничко за Фейзи — усетиха я и мъжете от одаите. Някак весело и неспокойно беше сега там: широкият път викаше хората си.

Един по един бегълците напускаха чаршията и се застягаха, макар още да не знаеха за къде. По цял ден клечаха пред одаите, препичаха се. Прибягваха за кратко под стряхата, докато отмине бърз дъжд, и веднага пак изскачаха, за да огледат нашироко небето. То, преваля неведнъж — дъждовете се задържаха до Гергьовден, ама за всеки говореха, че ще бъде последен; не им се търпеше.

Заранта потеглиха рано. Преминаха през чаршията с едра, бавна крачка, разблъскваха с плещи пазарската навалица и подхвърляха заядливи думи пред всяка сергия. Щеше им се да опре до бой, ама еснафите преглъщаха и си траеха — мир да е само.

Отминаха последните къщя на Брезник; между плевните се провидя бялата ива на пътя. „Пътят, пътят! — пееше нещо неведомо у Фейзи. — Ей го на̀ пътя към широкия свят. Той води и до морето, и към големите градове, из него ще срещна добри и лоши хора. Из тоя път ме чака всичко: късметът и смъртта ми!“

Когато градът остана зад тях, а напреде им светна полето — тъй зелено, та вземаше очите, — момчето изпревари другарите си, сякаш се гмурна в дълбоката зеленина. Бързаше да открие още зад първия завой великото Непознато. През протънелите си емении усещаше всяка гънчица на земята, между пръстите му струеше хладкият вятър — едно момче се галеше о света.