Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Както и да е! — Селим беше се изправил трескаво. — За един османски принц е опасно да разсъждава върху бъдещето си. Мнозина са полудели от такива мисли.

Лоренцо забеляза тъй известната му напрегнатост в очите на младежа. „Какво искаме от тях? — рече си. — Та всеки османски владетел е живял по десетилетие или три със сянката на палача край леглото си…“

— Сега аз мисля едно: ще мога да уча! — продължи Селим. — Нали ще ми носите от вашите книги? Тайно — додаде с шепот.

— Разбира се. А за коя книга щяхте да ми говорите?

— Да, чували сте името на Елхадж Али паша, нали?

— Този ли, когото понижиха заради неуспехите му срещу русите в миналата война?

— Същият. Преди време отправил нарочно писание до султана и в него изложил открито причините за всички наши поражения. Абдул Хамид хан не го и погледнал; той страшно мрази да му навират в очи несполуките ни. Но един везир го предал на Юсуф ага, за да ми го връчи.

Вече не лекарят, а съгледвачът Лоренцо наостри уши. „Така, а? — мислеше си. — Юсуф ага заговорничи под носа на султана. Той ще да е връзката между недоволните везири и принца… Чрез него те се стремят да убедят Селим в нещо… Но в какво? И кои са те?“

— Е, съгласен ли сте с мене?

Селим беше говорил разпалено; но думите му не достигнаха до Лоренцо, който бе прекалено увлечен от откритието си. „Нещастно, малокръвно момче! — рече си лекарят; смяташе Селима много по-млад, макар да ги деляха не дори десет години. — Даваш ли си сметка в каква каша те забъркват? Еничарите са взели главите на не един султан или везир. Защо биха пощадили твоята? А ако все пак успееш? Ако успее да надделее с шепа напредничави държавници над развалата, по пътя на Русия към топлите морета ще се изправи вече не една разкапана империя, а действителна сила!“

— Може би е нередно да ви давам съвети, шехзаде — проговори Лоренцо, — но съм живял по-дълго, и то между хората. Страхувам се, че в Топкапу човек не е в състояние да прозре сложността на нещата. Затуй ви моля: изчаквайте и внимавайте!

— Че аз внимавам, бъдете спокоен. — В гласа на принца се долавяше горчивина. — Но дали внимавам, или не, няма изгледи да оцелея. Не залагайте на това, че Селим ще бъде султан!

— Ще заложа! — Лоренцо държеше, преди да си върви, някак да угаси тревогата у Селим. — Още днес бих заложил. Един владетел трябва да бъде побъркан, за да се лиши от наследник като вас!

„Тъкмо затова — надсмиваха се горчивите очи насреща му. — Тъкмо защото не съм като тях, те ще пожелаят смъртта ми…“

„Прекалено много мисли! — заключи лекарят на излизане. — За турчина то е нездравословно.“

Навън го чакаше Юсуф ага с израз на човек, който не знае за какво е било дума.

На следната заран преди изгрев из еничарските одаи при джамията Сюлеймание излязоха вестоносци — татари, както им викат. Заповедите на Дивана трябваше да стигнат до кадии и валии.

Хората ги чакаха с вълнение и страх. Султановите татари разнасяха радост или заточение, награди или смърт. В мешинените торби, окачени о седлата, се таеше съдбата на стотици човешки живота — още незнайната им съдба. Тя щеше да прекоси пустите стърнища на Тракия и оризищата по Марица, щеше да преспи из керван-сараите на Филибе и София, да прехвърли балканските проходи. Стотици хора през това късно лято очакваха съдбата си, а тя не бързаше и щеше да пристигне при първите есенни дъждове.

Селяните от Конаре, Филибешка каза, вече престанаха да се надат на отговор от Дивана.

Селото лежеше почти в края на голямата равнина, близо до първите гънки на Доспат балкан. Трийсетина мъже бяха султанови коняри — работеха по половин година ангария около султановите коне; оттам идеше името на Конаре. А онези пък селяни, дето си нямаха работа с падишаха и жребците му, взимаха от същия султан оризища на кесим.

През хиляда седемстотин седемдесет и деветото лято (а то вече преваляше и дори тракийската жега усещаше умора, стана някак сива, тихо премрежена) конарци дълго бяха чакали султановия татарин. Преди два месеца молиха кадията от Филибе да им напише писмо до Стамбул, дано падишахът пусне по-рано мъжете им. А затуй че не би, криво-ляво прибраха зърното и без тях.

То, половината се зяноса — прегоря и окапа. В безветрената синина на късното лято над нивята се спускаха птичи ята, тъй големи, че пребулваха слънцето. Конярските ниви хранеха божите птици, а кой щеше да нахрани зимъс конярските деца?

Затуй, кога в село пристигна татарин, вече никому не беше до писмото му. Той дойде в Конаре надвечер — беше се излежавал из върбалака по Марица, докато слегне жегата. Крайпътните каваци хвърляха дълга сянка върху белотата на праха нашарена от колелета. Селото едва личеше — едра китка орехи и салкъми, между чиито стволове ту белееше комин, ту чернееше покрив. В бистрата привечер Доспат планина беше доближила — сякаш синьо-черните ѝ поли започваха до сами къщята на Конаре.