Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Гъста решетка тъкмо под ливанското кубе прикриваше прозореца, през който падишахът надничаше към своята империя; не биваше като простосмъртен да седи всред велможите си в Дивана. Сякаш око — винаги заплашващо — усещаха османските везири зарешетения прозорец. Тъмни и невидими бяха седели зад него и Селим Страшни, и Сюлейман Великолепни, и Мехмед Ловецът. А отдавна вече не седеше никой.

Абдул Хамид хан I — след като стъпи на Османовия престол подир полувековно заключение в харема — също бе опитал да хвърли око към държавните дела. Два или три пъти. Не му хареса. Съветът работеше дълго и скучно, а от писмата, които дефтердарят четеше пред везирите — писма из всички краища на богопазената империя, — султанът не научи нищо приятно. Най-сетне, ако работите вървяха така зле, както говореха писмата (макар Абдул Хамид хан никога да не повярва това), дълг на велможите му беше да скрият истината от неговото височайше лице. Нека му поднесат една сполука, една победа, нечия благодарност! Но весели известия нямаше, а на везирите още не бе хрумнало да ги измислят. Затуй Абдул Хамид хан престана да седи зад решетката — защо ще разваля съня и обеда си с лоши мисли.

Диванът започна. Пред великия везир застанаха двамина — началникът на дефтерхането и някакъв дребен писар с пълна торба свитъци.

— Само да не вземете наред. Късо! — нареди Сеид Мехмед.

— Писма от кадиите на Ловеч, на Плевен и Русчук. Раята заявява, че след като издължила десятъка си, дошъл втори побирчия и ѝ го прибрал пак.

— Всеки вторник — отегчено заговори Сеид Мехмед — слушам по двайсет такива жалби. Кой провожда нови и нови побирчии в казите, дето вече си имат?

— Не съм изпращал нов побирчия, не го познавам! — Дефтердарят дори не се направи на невинен. (И познаваше побирчията, и беше го изпратил. Когато ти броят пет кесии грошове срещу побирчийско място, ако нямаш празно, ще продадеш заето.) — На раята ли ще вярвате, или на мен?

Сеид Мехмед не се замисли:

— Отговорете на раята, че този десятък не е онзи. Нататък!

— Донесение от валията на Узи, Елхадж Али паша.

— Този ли Елхадж Али, който пише книги? — намеси се мюфтията, досега беше дрямал. — Изпратил, научих, такава една книга до падишаха. Какво не наредил вътре: разкапана била войската ни, занемарени били крепостите, войскарите бягали и поминавали от обир. Написал и за враговете ни — за немци и за руси. Тяхната войска що била; та от тях да вземем калъп.

— Е, и какво станало? — Сеид Мехмед не се събираше в кожата си, че чак сега узнава за писанията на валията.

— Нищо. Не му е до това на падишаха. И какъв ще е този нов ред, нима с нов ред стигнахме до Буда и Багдад?

— Няма как… — уж безизразно провлече Сеид Мехмед. — Ще трябва да заточим Елхадж Али. А Акшехир ще си пише по-спокойно.

— Ще трябва! — припряно го подкрепиха мнозина, а си мислеха: „Утре ще поискаш пък нашето заточение…“

— По-нататък сигурно няма важни писма. — След леката си победа Сеид Мехмед бързаше да привърши.

— Още една жалба, от гражданите на Скутари. (Туй бяха махалите от отсрещния бряг на Пролива.) — За пожара онази сряда. Свидетели заявили, че са видели как еничари запалили пожара. Познали дори някого, от шейсет и трета орта.

Без всякакви свидетели Сеид Мехмед знаеше, че и онзиденшният пожар, както много други досега, е еничарска работа. Щом оджаклиите останеха дълго без плата, туряха огъня на някоя чаршия и в суматохата, в дима и нощта изнасяха пари и стока на мирни търговци. Властта рядко ги наказваше; затваряше си очите — по-добре беше войската да се храни с кражби, отколкото султанът да има разправии с еничарски бунтове. Но този път Сеид Мехмед кипна: едва преди седмица еничарите получиха плата, за да мируват по рамазан.

Кипеше и се топеше Сеид Мехмед паша, първи стълб на Империята, но му стигаше да погледне вляво, към агата на еничарите, за да се откаже от всякакъв помисъл за борба с развалата. Една дума на еничарския началник — и Стамбул щеше да преживее най-лошото, което му се случваше: метеж на оджаклиите, кланета по улици и мегдани, обир и насилие. Всякога през последните двеста години тия събития имаха еднакъв край: султанът подхвърляше на метежната си войска няколко везирски глави („Не аз съм крив — доказваше той, — подвеждат ме калпави съветници.“) Тогава бунтовниците се разотиваха по къшлите си, а любовта между падишаха и войската разцъфваше с нетрайна сила. Та Сеид Мехмед хубаво знаеше, че ако повилнели еничари поискат главата на султановия син, ще я вземат. Камо ли неговата, на Сеид Мехмед де.