Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Сместиха се. А той приклекна, като остави място до себе си за Фейзи.

— Седи! — рече му и загреба с пълна шепа от ориза.

— Туй пилаф ли го викат по вас? — щом отмалко засити глада си, заприказва отново той. — Хаирсъзи! Крадат маслото, дето джамията дава за божите хора. Сварили ориза с чиста водица, чак солта спастрили. Че и мръвки няма — разрови с всички пръсти купчината. — Ня-ма!

Непознатият святкаше със засмени очи, лъскаше със зъби, бършеше с ръкав бузите си. Божите хора хич не го чуваха, заети да дъвчат бързо. Само момчето поемаше всяка негова дума като омаяно.

— Нейсе, хапнахме! — заключи спахията и стана. — Сега една сянка да ми е, ама по-дебела така. Знаеш ли ги дебелите сенки в Брезник?

— Зная — излъга момчето. — Към бахчите да идем искаш ли?

Минаха през чаршията, а присмехът и презрението този път не достигнаха до Фейзи. Не беше вече сам. „Мигар имало и други като мене? — мислеше си. — Ами защо да няма? И навярно не е едничко този, може мнозина да са неугодни, отритнати…“

— Ти сега си мислиш — чу Фейзи новия си приятел. — Мислиш си: този пък кой ли е?

— Право.

— Викат ме Вели — впусна се да разправя с охота. — Спахия. Бях де, преди бая години. Служих без земя два-три похода, после ме закараха в Нишката крепост. Хеле по едно време, как да ти кажа… нещо като бунт направихме. Весела работа стана, някога ще ти разправям. Сетне вече трябваше да бягаме, пратиха еничари от Белград да ни смиряват. Та скрихме се.

— Много си се скрил. И до днес ходиш облечен като спахия, всеки може да попита къде служиш и…

— Че като пита, ще отговоря — ухили се Вели. — В Кладово, ще кажа, в Белоградчик. Нека издири, ако не лови вяра.

— То веднъж стомна за вода, два пъти…

— Ами, вятър! Пълна е султановата земя с бегълци от войската. Ходим си, поминаваме. Ей ме мене, откак побягнах, има седем-осем години, живот видях. В Синоп чак съм бил, на Крит съм бил, в Багдад и Мека.

— Хаджия си, а?

— Хаджия. Ама не ми викай „хаджи“, че всеки ще се зачуди откъде съм взел пари да ходя до Мека и ще заразпитва изтънко.

— А че как поминаваш, от какво?

— Шиир съм, знаеш ли що е то? Приказки разправям по ханища и кафенета, стихове пея. Голям късмет извади, момче! (Още не бе питал Фейзи за името му.) Късмет имаш, дето ме срещна. Що приказки ще чуеш без пари! Грош няма да ти взема, ти си ми приятел.

„Потрябвали са ми приказки!“ — Дьонмето за миг се върна към злобното си недоверие, не му се вярваше някой да го нарече приятел. Но само за миг — велика бе съблазънта. Що пъти привечер е виждало правоверните да накачулят някой разказвач пред кафенето, а по лицата им познаваше, че това, което слушат, е по-сладко от шербета, по-скъпо от пари — тъй лесно подхвърляха стиснатите еснафи сребърни грошове на разказвача. Нямаше място за Фейзи в кафенето, нямаше за него пъстра арабска приказка. Сега щеше да има…

— Ти къде живееш? — прекъсна мислите му Вели.

— Къде падне — отговори неохотно.

Не искаше да обади, че през студовете беше се примъквало в яхъра на хана и спеше, заровено в сламата; че веднъж ханджията го спипа и изрита като краставо псе. И че оттогава нощуваше из ланските колиби по бостаните.

— Върви с мене! Там, дето ще те заведа, все е по-хубаво от къде падне.

Така Фейзи влезе в бекярските одаи при джамията.

Знаеше ги отдавна, но бе ги взимал за яхър — тясна постройка в големия, тревясал двор, изградена с много врати и без прозорци. Джамията даваше там подслон на пътници и градски чираци, дошли да учат занаят.

Когато спахията и Фейзи влязоха в двора, пред бекярските одаи се протягаха десетина човека. („Съвсем от кол и въже!“ — рече си момчето.) Не си спомняше да ги е срещало из чаршията, непознати. Между тях бяха ония с окъсаните войнишки дрехи, дето лапаха одеве пилаф, и още неколцина. Арнаути с бели фесове; те си седяха отделно, деляха резени ланшен алабаш и лениво дъвчеха. Един досущ приличен молла. И на края — едър мъж, глупав на вид, със сейменски дрехи, пък бос.

— Нов ли водиш? — обади се един от бегълците. — Води, твоя работа. Ама го тури при себе си, че нощес не остана празна одая.

— Защо да не го туря?

— Тебе нямахме за такъв бе! Нейсе. Само не можа ли да намериш нещо по-загладено? — И намигна.

Другите се изсмяха високо, безсрамно. Макар Фейзи да не проумя кое ги разсмива, настръхна: пак го взимаха на подбив.

— Не месете се! — За първи път от отзаран Фейзи видя разказвача без усмивка. — И да не сте го закачили, той ми е приятел!