Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Кадията му чинеше сеира. А да си кажем, никакъв сеир нямаше. Момчето разгледа листа все с туй кораво лице. Стрелна, някак поновому надменно, кадията.

— Сега пиши другото! — рече.

— Че то се свърши, какво друго?

— Пиши до султана. Искам да ме стори еничар в дванайсетата орта, нали в София била дванайсетата?

— Ама си го намислил! — Покрай мътните очи на кадията се събраха бръчки и пак се изгладиха. — На какво отгоре да пишем?

— На туй, че съм нов мюсюлманин.

— То не стига. Ти късно си се родил, що ли? Султанът е бил петимен за повече еничари преди две-триста години. Сега се чуди как да се отърве и от тези, дето ги има. Всеки се натиска за еничар, за келепир.

— Другиму ги разправяй! — упорствуваше момчето. — Зная аз и песен такава: еничарите са все наша кръв. Все нови мюсюлмани.

„Аджамия! — викаше си с присмех кадията. — Какво да му разправям, до колене му морето. Нейсе, ще поумнее…“ Извади малък лист — голям не му се хабеше за ялови работи, — изшари. А слаковчанчето го гледаше, сякаш вече наистина е еничар, отвисоко.

— Щом дойде някой да донесе ферман, ще изпратя писмото по него — рече Шемседин. — Ама ще трябва да чакаш месец ли, година ли. Падишахът дано има и друга работа.

Момчето си въздъхна. Не му се търпеше, види се.

— Язък, дето никой не те доведе, ами дойде сам — поиска да го разтуши кадията. — Виж, сега няма кой да те дари с нови дрехи, полагат ти се като на нов мюсюлманин.

— Здраве да е! — Личеше си, че не за кат нови дрехи беше си сменило вярата.

От онзи ден измина, речи го, година. Фейзи често се отбиваше в кадилъка да пита има ли отговор от Стамбул. Както се каза, Шемседин ефенди свикна с него и почти жалеше, че до някой ден момчето ще получи своята важна книга и ще изчезне.

През това време Фейзи стана друг: поохрани се, наедря, заякна. Стъпваше широко, полюляваше бабаитската плещи. И главата си държеше другояче, отметната над изправения гръб. Виждаше се, че е забравил къра — никога селянин не върви досущ изправен.

Веднъж Шемседин го попита откъде е взел пари да се облече. Наместо отговор, слаковчанинът присви очи — вече често имаше такива едни погледи. Кадията разбра: не бива да пита. Оттогава в ума му заседна, че работата на новия мюсюлманин не е съвсем чиста. То, дето не е чиста, се познаваше по много неща.

Фейзи не бе заловил никакъв занаят в града. Сякаш баща и дядо бяха се наработили и заради него. Къде се пилееше и какво ядеше, остана тайна. А спеше в бекярските одаи при джамията; там се сбираха такива, за които кадията не обичаше и да мисли, инак трябваше да нареди на сеймените да ги запрат и разпитат откъде са и какво търсят в Брезник. И щеше да излезе — Шемседин бе уверен, — че поне половината са за каторга. С тия хора живееше Фейзи. Като да не можеше намери по-свястна дружина.

Но кадията не подозираше, че Фейзи не може да намери по-свястна дружина.

Едва дни след като прие ново име и още си въобразяваше, че сега вече светът е негов, момчето схвана колко тесен е този свят. Нямаше наоколо човек, който да не знае, че ей това е Фейзи, ратайчето от Слаковец, дето само, без заплахи и побой, си сменило вярата. Отпърво, докато продължаваше плахостта му, сочеха го с пръст, подхвърляха обидни думи зад гърба му. И болеше го, и не: роденият роб рано обръгва на гавра. Но имаше в Брезник едни хора — от тях той направо се боеше, — дето го мереха с такава злоба, че Фейзи преминаваше сякаш по жарава под погледите им.

Уж се стараеше да не мисли за настръхналите гяури от града, а взе да се навърта повече из турската чаршия или да посядва пред джамията (всеки петък подир молитва там раздаваха пилаф на сиромашта). Щеше му се да не усеща как всеки го сочи с пръст, искаше да среща вече само мюсюлмани — нали сега те му бяха свои. Сякаш търсеше между тях мястото си, някаква закрила срещу неизречената закана на рода.

И ето: първия ден, когато заскита по турската чаршия и спря пред дюкяна на някой Ариф, чу този Ариф да подвиква на калфата си:

— Те тоя е дин-дьонмето!

За първо чу думата, която дълги години щеше да го преследва, по-жестока от бич: „вероотстъпник!“ Дръпна се от кепенците на Ариф. Тоя път улицата му се счини незнайно дълга. От всеки дюкян и вратня сякаш го преследваха очи. Усети: тук хората дори не го мразеха, тук просто не го броеха за човек.

Страшни бяха тия първи дни, Фейзи си знаеше, че не ще ги забрави. Нямаше къде да отиде; назад бяха останали онези, чието тегло отхвърли — за тях изменникът беше мъртъв. Около му пък живееха, крадяха и богатееха господарите по рождение, но Фейзи не бе роден от тях. А между едните и другите стоеше той, Фейзи, син на Абдулла, човекът без свои. Дьонмето.