Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

По-право на времето вторият Стойко се обаждаше често, упорит, самоуверен. Това е силата на познанието — тя ти дава да съзнаеш своята слабост, но и слабостта на другите. Тя те довежда до вяра, че е възможно да промениш с нещо този сбъркан живот, да го изместиш — било на йота — от старото му, криво корито.

Измамна е подобна вяра, трябваше да минат години — цялата Стойкова младост, — за да го проумее и Стойко. А през ония години той беше залягал, както никой, писал и преписвал, търсил и крил писаното слово. Беше се старал да го прероди и поднови.

Навярно котленци биха се зачудили, дето техният поп — малко, че не насмогва на зоровете си — с години упорствува в нещо така непотребно: над някакви, нови уж думи, които да съчетае в книга. А той се вслушваше с ухо на свирец в новата, живата реч и му се чинеше, че я отсява: кое слово е живо и кое — още по-живо. Кое хората подхвърлят, а то угасва, докато друго тежко пада на мястото си.

Този труд на времето го свърза и с поп Серафим — убеждението, че църковното слово трябва да се превърне в език, разбран за българите от осемнайсето столетие. Не би казал кой от двама им — Серафим или Стойко — първи беше стигнал до такава мисъл, но и двама сториха много, за да израсне тя до дело. Сливенецът преведе Евангелието на нов български, котленецът написа на него първите си проповеди.

Не се излиза наглава с труд, непосилен за цяла учена школа. Стойко беше чувал, че някъде морето ту напирало, ту се дръпвало — така работеше и той, на приливи. После идеше отлив; покрай оградения с книжа поп котленци се суетяха, печелеха или се разоряваха — българинът се бореше за свое място в обширната мушия на султана. „Не се живее само с хляб“ — говори писанието и тази вяра бе тласкала Стойко да се труди над словото. Но без хляб пък съвсем не се живее — друга истина, която все по-често взе да отбива книжника от пътя му. Защото българинът още си нямаше хляб за всеки ден.

Такива срещуположни истини — нали всяка от тях отричаше останалата — бяха родили и двама отделни Стойковци. Единият — примирен, победен от борбата за хляб, която вилнееше наоколо. Вторият — дето напук на всичко не се отказваше от своята борба, макар да знаеше, че в нея би бил сам още десетилетия.

Той още не бе сигурен кой и как ще я поеме от него, а съвсем пък несигурен — с какво тя ще завърши. Но я предусещаше с изострената будност, дадена на ония, които биха живели и без хляб заради великото отвъд хляба.

„Ето го чудото!“ — рече преди малко. И не помисли за себе си. А чудото с българина беше тъкмо този, вторият Стойко: тъмното, наследено през поколения роби упорство в една наглед безнадеждна цел.

Не усетиха кога над дворчето е слязла вечер. Гъстата лозница затъмняваше още повече лицата на приятелите пред прага. Само къделите алена и жълта вълна покрай дувара светеха в зеленикавия мрак. Някой запали борина в бояджийницата. Оттам се цедяха през пролуките слаба светлина и детски гласове.

Поп Стойко гледаше нататък и се усмихваше на себе си. „Седим и си приказваме — помисли, — а дечурлигата боядисват. Потъвала царщината, краят на света като да бил идел. Вятър е то и празни думи! Има ли хора да си гледат работата, как ще свърши светът? Ще оцелеем и този път, в това ни е силата на нас: да удържим…“

Сякаш старият чу мислите му:

— Нека помогне бог и този път да удържим, брате! Дорде отмине въртопът…

А на Стойко повече не му се говореше. Такава спокойна увереност бяха донесли собствените му думи. Мислиш си уж нещо с години, а го проумяваш докрай чак когато го изкажеш другиму.

Двама вечеряха под лозницата. Късно се прибирали мъжете от дюкяна, рече старият, а женорята се оправяли с преждите, та не им било до трапеза. Едно момиченце, вапцано до веждите, дето беше бъркало боя, им донесе квасено мляко и хляб. Сетне отново потъна в пристройката.

Ядоха мълчаливо в тъмното и едва когато свършиха, котленецът се обади:

— Защо нищо не ми казваш, отче Серафиме, за твоите работи. Мигар вече не писваш?

— Не съм зарязал, брате. Карам я по малко. Очите ми нещо нефелат, годинки… Чакай, искам да ти покажа, рекох.

Изнесе запалена борина от бояджийницата и поведе госта в одаята си. Там, пред прозореца, както по-рано, бяха струпани книги. Старият не посегна към тях, ами извади дълъг свитък. Улови горния му край, другия подаде на Стойко. Котленецът го придърпа под светлината и върху листа израсте клонесто дърво. „Има си хас! На шаръчийство ли го удари поп Серафим?“ — рече си. И чак тогава забеляза, че всеки клон от дървото носи букви. Заникна. Авитохол, прочете върху дънера — тия букви бяха най-едри. След това проследи долните клони — Аспарух и Крум. Нагоре идеха все по-тънки: Борис, Симеон; Петър. И така — до цар Ясен. От неговото име нататък, по съвсем дребни вейки, стоеха непознати имена: Георги Кондураджи имаше, Стайко Фурнаджи и просто Добри, Златан, Стоянчо.