Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Вратата хлопна. Стъпките заглъхнаха из ходника. Вътре остана мек сумрак с едно светло петно — от прозорчето. Там съхнеше изписаният лист.

„Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски, що ревнуете и усрдствуете по своего рода и по свое отечество болгарское и желаете разумети и знати заради своего рода болгарскаго, и за ваши отци и преотци, и царове, и патриарси, и светих, како са испрво поживели и преишли…“

Някой бе събрал в малка книжка голямата, забравена история на своя род. А написали я бяха прадедите на рая и хайдути, на помаци и еничари. Те бяха поживели и преминали. Останал беше родът. И тия хиляди хора — подкарвани на война, на каторга, на ангария и бесило, — и децата им, и децата на техните деца щяха да създадат още незаписаното: новата история на своя род.

Казват, тя започвала тъкмо от тази хиляда седемстотин шейсет и втората година.

Пътникът отдавна загърби Градец и вече излизаше из боаза. Кончето му — от ония дребни добичета, дето ги яха най-често раята, а отдалече ще вземеш за магаре — ситнеше под лекия товар. Ездачът беше сухичък, възжълт на лице, още млад човек в избеляло расо. Бе свалил капа — слънцето припичаше без жал, — а ръцете му халтаво държеха поводите. Тесни, и те възжълти; такива ръце имат писмените хора, непознали копан.

Въпреки жегата пътникът не клюмаше отпуснато, разглеждаше равнината: големите, богати села, безкрайните землища на чифлиците и малките, плъзнали по всеки баир нивички на раята. В Тракия ситите години не са чудо, но тази си я биваше. Попът беше израсъл в Балкана, където хората купуват хляба, а все пак го радваше чуждата радост. Ето, такава бе запомнил той Тракия през годините, когато яхаше хранен кон пред бащините или чичовите си стада и слизаше по другия път — към Едирне и Стамбул. Никакъв поп не беше тогава Стойко Владиславов, ами джелепин, както всеки първа ръка котленски син.

Стигна Сливен късно след пладне. Поведе кончето все надолу, към средата на града. Кривите, изровени от вади сокачета вече се смениха с друго — богатските махали на града. Стойко познаваше тия зелени турски дворове, откъдето се чува плисък на чешми, белосаните минарета, чаршиите.

Бе идвал много пъти тук, най-близкият голям град до Котел си оставаше Сливен, макар котленци да се съдеха при османпазарския кадия. Но затуй че отдавна не бе спохождал града, видя му се променен. Израсли бяха нови къщи — нетурски, а богати къщи, с мази и дюкяни. Пък Сливен беше се и разлял, едва се отделяше от Клуцохор и до година-две щеше съвсем да зарасте тясното поле помежду им. По-други къщя бяха струпани в Клуцохор, еднокати, сиромашки; личеше си, че скорошните заселници не поминават от чифчилък, ами чиракуват и слугуват из чаршиите.

„Е, порасла ще да е и енорията на поп Серафим“ — рече си Стойко. Стана му драго, дето неговият стар приятел ще се е позамогнал. Не бе лесно да си поп в Клуцохор, малко носеше сиромашката махала.

Някак не вървеше да яздиш през нищетата ѝ, та пътникът слезе от коня, поведе го. Докато стигне Серафимовата къща, полите на расото му досущ побеляха от нажежен прашуляк. Къщата позна отдалеко, все тази. Стойко поотупа поли и улови мандалото; ударът заседна в топлия, гъст въздух.

Някой идеше през двора, влачеше калеври по плочите. Гостът се досети, че ще да е тъкмо поп Серафим. „Още е остарял — помисли си. — Осем годинки са туй…“

Портата изскърца; през пролуката се провидя сив пласт коси и брада, а посред загорялото лице — присвити очички. Те се присвиха повече, като че ли старецът искаше нещо да си припомни. Сетне между сивия пласт светна добра усмивка:

— Ти ли си бе, отче Стойко? Влизай и добре дошъл.

Докато вървеше подир приятеля си през зашумения двор, докато слушаше думите му, Стойко не сваляше очи от приведения, охлузен гръб и си викаше, че и Серафим, както всичко в Сливен, се е променил. Помнеше, преди осем години приятелят му беше в силата си човек и въпреки постната до немай-къде своя енория, въпреки децата и кахърите, не даваше се — все в едни големи работи му беше умът.

— Какво да обърнем, отче Стойко — говореше Серафим, — как се сбърка да наминеш? Колко пъти ти провождах хабер! Много здраве на поп Стойко, виках, пък и за нас да се сети. Ама на, забрави ме ти…

— Как щяло, отче, не съм. Питай кого щеш — с години не съм излизал из Котел.

Седнаха под асмалъка. Поп Серафим взираше уморени очи в госта си, а в сякаш забравената върху лицето му усмивка имаше и жалост някаква, и болка.