Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Най-често пред кадията изстъпваше мюсюлманин и му обаждаше, че някаква мома искала да остави гяурската вяра. Веднага още мюсюлманинът ѝ избираше име и кадията съставяше худжет. Пишеше, а си мислеше как е станала тя: същият правоверен е хвърлил око на момичето, събрал е пет-шестима по-яки приятели, прехвърлил е дувара на баща му нощем, грабнал го е — сънено и подплашено до смърт, — отвел го е у дома си и го е запрял. А понеже не иска да го запише своя робиня (то излиза по-скъпо), взима го за втора или трета жена. Но преди туй трябва да го потурчи.

Понякога пък бабаити водеха пред кадията момчета — пак такива, дето уж искали да приемат исляма. По някое втрещено от заплахи и смазано от бой чираче пристъпваше, държано под мишница от двама правоверни; те говореха наместо него, а то кимаше — готово на всичко, само да няма още бой. Сетне щипваше навън и улавяше къра. Друг път — дошло на себе си — захващаше да крещи, че е насилено, че не ще ни Мохамеда, ни вярата му. Някъде из чаршията тогава го застигаше тълпа мюсюлмани, заграждаше го като погнат заек и го стъпкваше със стотици нозе. Гяурите броеха такива отстъпници за светии, но малцина намираха смелост за мъченичество.

Всичко казано тук Шемседин бе чул или видял, ама онова, което стана преди година в кадилъка, не приличаше на нищо чуто и видено.

— Ти да не си направил някоя беля, а? И сега те е страх, че ще те пипнат и обесят?

(В богопазената империя всеки убиец или разбойник, изправен пред палача, можеше да прегърне едничко правата вяра и тъй да отърве въжето.)

— Не съм свършил беля. Искам да стана мюсюлманин.

— Че тя така не може. Кой ще ти бъде свидетел? Откъде да зная що за момче си, дали не си побягнал роб.

— Никого в града не познавам. От Слаковец съм, от чифлика. Не ще мръдна, дорде не ме пишеш мюсюлманин, ден ще седя тук, неделя. Нека видиш, че никой няма да ме подири. Роб!… — процеди със злоба. — Барем една свястна риза щях да имам, ако бях роб.

Този ден Шемседин ефенди остави момчето да преспи в хапуса. Не че го запря, ами се надяваше, че то ще се уплаши и избяга. А ако не избяга, чисто е, ще рече.

На втория ден по обяд накара да го извикат; беше се сетил, че то не е яло. Каза да му сипят пилаф, гледаше го как лакомо гълта и все се чудеше откъде се взе туй момче и какво го носеше.

— Ти защо си толкова мераклия да станеш мюсюлманин, а?

Чакаше то да заразправя как разбрало, че вярата на баща му е неправа, та иска да го приеме истинският бог.

— Защото ми стигна до зъби — процеди момчето, без да се замисли. — Знам, някои търпяват и по-лошо. Пък на мен ми се не търпи, толкоз!

Май тъкмо тези думи накараха кадията да повярва, че няма насреща си нито избягал каторжник, нито преследван роб. Затуй, когато свари слаковчанчето на припек пред кадилъка следобед, Шемседин рече:

— Я ела да наредим твоята.

Свидетели нямаше, та кадията извика гавазина, който по цял ден дремеше край вратата. Тоя Хюсеин, син на Ахмед, и самият Шемседин ефенди бяха еднички свидетели на тайнството. Гавазинът подпираше стената, Шемседин пишеше изкусно худжета, а момчето стоеше, затаило дъх, и чакаше да бъде пропуснато в живота.

— Какво име да ти турим? Май не си го намислил, а?

— Избрал съм си. Фейзи пиши!

— Че защо пък точно Фейзи, туй име малко го има.

— Да ми носи късмет.

(„А, такава била тя — подсмя се кадията. — Успял, охолен, прочут, това значи Фейзи. Не било дотам загубено аргатчето…“)

— Хубаво — рече. — Фейзи, син на Абдулла.

— Какъв Абдулла? Баща ми не се вика Абдулла.

— Баща ли? Ти баща вече нямаш, не може гяурин да бъде баща на правоверен. Сега си син на някой божи раб — Абдулла. Такъв е редът.

Дали на Шемседин само се стори, или момчето наистина се стъписа? Можеше ли до този миг да не бе премислено, че от пътя, който поемаше, няма връщане към своите, към рода? Скъсало бе прастарата верига на кръвта и езика, на общо тегло и обща вяра. Нямаше си вече нищо, дето да го спъва, но и нищо да го крепи.

„Ами! Мигар ще се побере това в ума на гладно, облъскано ратайче!“ — викаше си кадията, докато момчето стоеше пред него, стиснало зъби.

— Пиши каквото трябва! — рече то глухо. — Знаеш си работата.

Худжетът беше готов. Шемседин тури под него украсения си подпис и кимна на гавазина:

— Тук удари палец!

Хюсеин запретна ръкав, потопи пръст в дивита, притисна го с благоговение под написаното. Шемседин посипа хартията с пясъчец, изтръска я и я подаде на момчето.

То я пое. Държеше в ръка правото да живее като човек, да яха кон и носи пищови, да пътува, търгува, воюва и печели. И право над живота на другите — на ония, които до днес бяха родът му.