Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Що е това, отче Серафиме?

— Родословието ми, брате. Много труд хвърлих, мъчно издирих имената на дедите си. До Кондураджи Георги опрях, негли другите никой не помни. Та между тоя Георги и цар Ясен са били много колена, ама няма как, прескочих ги. Рекох си, по-добре тъй, отколкото да се затрие паметта и на тези, дето още ги споменаваме.

— Мигар от цар Ясен ти е коляното, отче? Отде знаеш?

— На всички ни е от него коляното, брате, инак не бива. Да не смяташ, че от Чингиз хан ми слиза родът? Пък може и да си чувал: моят джинс не е тукашен, преселници сме от Ясеновец, на цар Ясена селото.

— Тъй, тъй. Право. — На Стойко се не щеше да разубеждава приятеля си; внимателно, с тиха радост го гледаха над листа добрите очи. — Хубава работа си свършил, отче. Такива като тебе дорде залягат, за какъв свършек ще ми приказваш! Ами българските царе откъде взе, дали от онази книжка?

— От нея. Къде другаде ще намериш царете ни?

— Нали я пазиш, отче Серафиме? Не бива да пропадне.

— Не ще и дума. Къде беше? — Старият зашари между купчината и току извади тънка, обшита в кожа книжчица. Разгърна я.

„Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски…“

Не помнеше поп Стойко за кой път погледът му минава по редовете ѝ, а всякога го стягаше гърлото, колчем разгърнеше тази първа страница.

— Преписа ли я още някой, отче Серафиме? — попита. — Така заръча човекът: нека я препише всеки!

— Преписа я, брате. Един. Карнобатски един отец, преди четири-пет години беше. Две недели живя дома, докато работи.

— Петнайсет лета… — замислено проговори Стойко. — Толкова стана, откак приех от хилендареца тази книжка. И няма десет души да са я преписали. Три пъти — аз. Карнобатецът. От Търновско — двамина. Един в Шумен. Туй то… Слаба е жътвата, отче, пред паметта на оня човек ми е срамно.

— Пред паметта му, викаш? Нима намери покой душата Паисиева?

— Починал, казват. В Самоков. Пак разнасял словото, види се, там го намерила и смъртта му.

— Упокой, боже! — прекръсти се старият.

— Покой ще намери, отче Серафиме, ако не десет — стотици книги да бяха преписани от неговата.

— Не доживява всеки жътвата си, брате. Малко било десет, казваш. Някога, при потопа, от всичко артисало по едно. А от това едно земята се е покрила с живинки и плод. Време е трябвало просто. И на нашия род трябва време, за да приеме семената на словото.

Навън някой трополеше, чуваха се гласове. „Май мъжете си дойдоха“ — рече старият. И още неизрекъл, те влязоха. Пенко — висок, жилест, с такива весели очи, сякаш не от работа се връща, ами от хоро. Подире му — навярно зетят, по-млад, набит мъж.

— Дървото ли ти показва тате? — попита госта Пенко с усмивката, с която се говори за някое дете. — Само едно, тате, си сбъркал на дръвцето: Пенко пише там. Пиши „уста Пенко“! От днес съм майстор в абаджийския еснаф. Мале! — извика той към другата одая. — Налей от тригодишното! Сполуката да полеем.

Двамина още стояха над листа, макар да гледаха вече само новия майстор — радваха му се. А в светлината на борината гънеше клони и вейки старото яко разклонено и разлистено дърво на българския род.

— Още ли няма?

— Няма. — Нали ти рекох: щом има, веднага ще проводя да те извикат, рахат бъди!

Този, който беше питал — младо, тънко турче, се завъртя на пета и тръшна вратата на кадилъка.

Шемседин ефенди, кадия на Брезнишко, вече бе навикнал с него и чоглаво му беше, ако то не се отбиеше барем на два-три дни да узнае дали най-сетне е дошло важното му писмо.

За първи път Шемседин ефенди го видя преди година. Тогава той гледаше някаква давия за продан и си помисли, че туй, босото с кърпените дрехи, сигурно има вземане-даване с продавача, та нещо ще се жали. Но момчето не помръдна, докато из одаята не излезе и последният даваджия; разтриваше нос, попривдигаше проядения ремък на гащите си и не знаеше как да започне.

— Тебе какво те води?

Шемседин ефенди имаше обичай да говори бавно, за да го разбират неверниците. В Брезнишко турците бяха малко, а от гяурите по някой едва откъсваше господарския език.

— При тебе ида, кади ефенди. По една работа.

— С кого имаш давия?

— Нямам…

Под изпитателните очи на султановия човек селянчето се обърка за малко. Сетне пое и изрече на един дъх:

— Дойдох да ме сториш мюсюлманин.

Е, това пък Шемседин не беше чакал! Не само загдето през десетината години, изкарани в Брезник, не знаеше такова чудо, а за туй, че всеки е чувал как неверник приема правата вяра. Имаше си определени начини за тая работа.