Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Все тоя си, отче, държиш се. Пък и млад си. Какво, мигар ти клопнаха четирийсет?

— Татък. Скоро ще ги направя.

— Виж, аз взех, че остарях… Ръцете ми ли гледаш?

Серафим се стресна, като че поиска да изтрие длани в подрасника, а те аленееха и синееха.

— Чудиш се, а? Вапцваме, цялата челяд вапцва, та и аз помагам. Син ми, Пенко де, стана абаджия, със зетя работят. Имат си в града дюкян де, ама тук им е бояджийницата. Хлябът да излиза.

„Че какво нередно има в това? — попита се Стойко, защото старият май се оправдаваше. — Всеки я кара, както може.“ И веднага се досети защо:

— Ти не учеше ли Пенко за поп?

— Учих го. И изучи се. Ама няма прокопсия за свещеника, отче, ти барем знаеш. Ей, нали ме гледаш, от петнайсет години чакам за енория в града. И пари дадох. Малко били, вика владиката. В Клуцохор ще се мре, разбра се тя… А еснафите печелят, някои по-едри карат аба чак в Анадола. Та и Пенко наш. Такива ми ти: едно гласи човек, друго излиза.

— Нищо, отче — утеши го по-младият. — Насила се не служи… Ами инак, как я карате из Тракия?

— В Балкана живеете вие, отче — оживи се старият, — хабер нямате какво е по нас. Знаеш, от баща и дядо съм запомнил едно: олеле! Пък и аз ти думам сега, че тяхната болест е била нашето здраве. Такова време настава, че име няма, страшно! Обърка се светът, на провал вървим. Може и чер да беше редът на султана, ама беше ред някакъв.

— Вярно, на лошо отива, всички също викат. Ама туй зло дано бъде на добро!

— Че като как? Дъх не си поемат хората, струва ти се, светът се довършва, така са пропищели.

— Голяма царщина е то, отче — отмина думите му Стойко. — Голяма и стара. Мислиш си, кога вземе да бере душа такава царщина, бързо ли ще свърши, лесно ли? Грозно ще бъде то, а пък — хубаво. Защото туй ще ѝ е краят…

— Не си виждал ти, брате — прекъсна го Серафим, — как потъва нещо грамадно, натоварена гемия, да речем; аз съм виждал. По Марица, под Едирне вече, към морето карат гемии с ориз. Та ако някоя се продъни с все товара, страшен е въртоп! Завърти се водата като вихрушка и всичко, дето е наоколо, повлича го към дъното.

От туй ме е страх мене: вземе ли да потъва султановата царщина, невиждан въртоп ще бъде то — всички ни ще помете. Него вече не можем изтрая, брате, сила не остана…

— Сила ли не остана, отче Серафиме? — със съвсем различен глас повтори думите му по-младият. — Ти чул ли си някой от нашите, Пенко ли било, някой от Клуцохор или Сливен там, да ти рече: не мога повече! Няма такъв.

И аз често съм мислил като тебе: свърши се! Чудо някое, мислил съм, трябва да стане, та да прогледне българинът, да се пребори за себе си. А кое да наречем чудо? Има ли по-голямо чудо от това, отче, че още живеят българи? Каква напаст не е преминала над земята ни, коя човешка мъка е отминала българина? А защо не са се свършили българите, кой ги крепи, на какво се надържат, защо не са си дали езика, вярата? Нали една дума е нужна — една дума пред кадията — и всеки би се куртулисал, ще стане господар. Защо безброй българи не са казали тази едничка дума, отче Серафиме? Ето го чудото.

„Аз ли говоря това? — стресна се и млъкна Стойко. — Откога не е било да се отприщя? От години…“

Ако човек не би го познавал отблизо, никога и нямаше да повярва, че у този слабоват, плах поп наистина живеят двама различни хора. Единия виждаха всички: Стойко, свещеника от Долна махала, който имаше хубав, но невисок глас и умееше да сказва сладко; Стойко, който по-бързо от всички котленски попове можеше да изучи детето ти на четмо и гръцки език. Този Стойко изглеждаше на котленци свит, неуправен — когато в едно чорбаджийско село някой двайсет години не насмогва на борчовете си, нито вдига триката къща, почват да го гледат с присмех чак жената и децата му. Попът усещаше с откритата си треперлива душица този присмех, снизваше се под хорското съжаление. Докато сам взе да мисли за себе си същото, съгласи се с цената, която му дадоха тежките котленци.

Едни хора — струва ти се — са готови да воюват с цял свят, за да му натрапят своето мнение за себе си: че те са правите, че от тях по-добри няма. Други пък му отстъпват и сами започват да си търсят грешки, слабости. Нека такива вече не чакат милост — човекът, да си признаем, е донякъде като псе: лае, гони и се зъби на оногова, който отстъпва заднишком. Та одумките не оставяха на мира поп Стойко тъкмо затуй: че и той гледаше на себе си отстрани, съгласяваше се с котленци, дето не бил човек на място.

Такъв беше единият Стойко, но имаше и втори. Той се издаваше така рядко, че понякога сам не познаваше гласа си. Както стана тая вечер под Серафимовата асма.