Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Та през оная година — старият разправяше, че била хиляда седемстотин шейсет и втората — слаковският чифлик глътнал и колибите, където се родил Фейзи. А Фейзи бил на месеци дете, бозаел още. Майка му го свалила на гръб, в цедилка, из стръмното. Слизала надолу само с мъжа си. Много деца били родили в колибите, нито едно не утраяло, не се надявали да оцелее и последното. Пък то оцеляло.

„Единак!“ — помисли си със злоба момчето, загледано към Слаковец. Усещаше, че след приказките на баща си ще вземе да си спомня и още: седемнайсетте години, които бе изкарало в слаковския чифлик. „Не съм крив! — щеше му се да извика с глас. — Не аз съм крив, а тия години, ратайските. За всичко — те. За туй, дето баща ми остана и без един син, за туй, че съм единак и дьонме…“

Рипна, заслиза припряно към града. „Мамка му на чифлика и на господаря, мамка му на господа — на бащиния ми и на моя!“ — викаше си наум, докато стискаше зъби да не ревне.

Стискаше зъби вече дълги месеци, султановото писмо не идеше, а трябваше да го дочака тук, в Брезник, където всеки подритваше изменника. Чудеше се где да се дене, та да не бъде между хора, и понякога цяла неделя не обелваше дума. Но най-тежки си оставаха петъците — тогава нямаше как да не се измеси с правоверните и да не търпи гаврите им.

В джамията коленичеше настрани, така се залъгваше, че не другите бягат от него, ами той от тях. Струваше метани, а очите му гледаха някак над и покрай човешката тълпа, безкрайно чуждо и зло. Подир години щеше да се говори, че такива очи нямал сам шейтанът, не можело да се роди с такива очи човек. Вярно, не беше се родил с тях — с очите на вълк-единак.

Един от тия петъци в Пазар джамия до него коленичи някой. Фейзи се обърна; видя височък, тънък мъж в избелели дрехи на султанов спахия, разгърден, изпъчен. Беше се изул, но Фейзи мярна, че нозете му не са мокри — намъкнал се е немит в светото място. Спря до дьонмето и преди да се отпусне на килима, огледа всички наред. Дръзко, присмехулно.

При молитвата Фейзи усещаше близостта на непознатия, усещаше я с кожата си, отдавна отвикнала от човешка топлина. За първи път наистина забрави ония, останалите: „Те за себе си, ние за нази си!“ — помисли. Кой знае защо бе решил, че и спахията ще да е от прокажените. Едва завърши молитвата, и непознатият се изправи, завря палци в пояса, после свойски, сякаш бяха стари приятели, се обърна към момчето:

— И туй ако ми е имам, да пукна! Хабер нямаш какъв съм слушал в Едирне. В Султан Селим джамия. Ама пък джамия ли е то! Приказка… — говореше и вървеше.

Фейзи неусетно се повлече подире му, като да го мамеха и теглеха думите на непознатия.

— Ти накъде си? — попита онзи, щом излязоха навън. И преди Фейзи да зине за отговор, додаде: — Карай, и аз съм с тебе!

„Кой е този човек? — думаше си момчето, без да чува какво му се говори. — Защо ме заприказва, защо тъкмо мен? Та той не знае, че съм дьонме, още не е научил, нали не е тукашен. А когато научи…“

Спря се, улови оногова за ръката.

— Аз съм дьонме, ти знаеш ли? — изрече ни в клин, ни в ръкав с някаква отчаяна решителност.

— А бе аз къде те бия, ти къде се пукаш? Дьонме си бил, голямо нещо! Питам те аз дали си ходил в Едирне, инак другояче трябва да подхвана тая приказка.

— Не съм.

Момчето не можеше да повярва, че непознатият отмина тъй леко думата, що почерняше живота му от месеци. Пристъпваше до него пред погледите на цял Брезник, пристъпваше като в сън Фейзи, та комай проспа приказката за Едирне, която спахията сега беше подхванал другояче.

— … викам ти, много градове съм видял и много джамии, ама като Селимие никъде няма, вярвай! — чу го да довършва. И изведнъж, сетил се нещо си: — Чакай бе! Защо се маем, нали след молитва раздават пилаф на фудулите. Върви да се връщаме!

— Ти пък да не си останал на пилафа пред джамията?

— Ха, че за къде съм без петъчния пилаф? Да не ме взе за пашата на Румелия?

— Че войник си, тебе султанът храни.

— Войник съм, колкото ти си турчин. — Рече го лесно, без подигравка и зла мисъл. — По дрехите ли ти се сторих войник? Зер само те ми останаха от войниклъка.

Пред Пазар джамия на кози чул беше изтърсен пълен котел пилаф. Около него вече седяха четири-пет божи хора: дервиш, довеян из тия забутани краища, защото сбъркал пътя, малоумен скитник, който бъбреше непрестанно, та не идеше ред да хапне, и още двамина потъмнели, прашни мъже в остатъци от войнишки дрехи.

— Посместете се, хайде, сбутайте се! — провикна се непознатият, сякаш фудулите седяха на негова трапеза.