Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Държеше го само вярата, че скоро ще дойде султановото писмо и ще стане еничар. А дотогава трябваше да живее като добър мюсюлманин, да не излезе недостоен за високото звание.

Всеки петък отиваше на молитва. Щом видеше, че към Пазар джамия се потътрят еснафите от турската чаршия, Фейзи се упътваше подире им. Отначало съвсем не знаеше какво следва — не бе дори надничал в джамия. Затуй влезе последен и цял превърнат в очи и уши, повтаряше всичко, което вършеха другите. Изу емении и поизплакна пети на тънката струя на шадравана; дръпна пердето и влезе бос; коленичи върху големия килим с прилепени към бедрата длани. После, щом имамът зачете молитва, Фейзи направи толкова метани, колкото всички правоверни, обръщаше се заедно с тях към четирите краища на света, прострял ръце напред като слепец.

Едва се удържаше да се не разсмее — досмеша го на стотината здрави и прави мъже, заети с досадна игра. Но изведнъж се огледа: защо стърчи така сам? Когато влезе, беше клекнал помежду другите, а след туй, сигурно докато са правили метани, правоверните бяха се издърпали вдясно, нагъсто, та Фейзи остана самичък като прокажен.

Притъмня му. Кои бяха те, за да се гнусят от него? Кой от тях бе платил по-високо правото си да коленичи в Пазар джамия?

Измъкна се набързо преди всички мюсюлмани, но не тръгна да скита из улиците. Излезе накрай града, над бахчите, седна и се загледа към Слаковец.

Право казано, нямаше какво толкоз да гледа към Слаковец дьонмето, макар да бе оставило там баща и майка. Не беше слаковски соят му, колибари бяха. Фейзи не помнеше колибите, но му се чинеше, че дълго е живял там — така често говореше баща му за някога своята земя.

Високо в Граово нивята са постни — пясък и камъни, — затуй там нямаше и села като хората; по пет-десет колиби. Една от тия колиби била на неговите. С няколко ниви, които захващали от сами прага ѝ, едва закрепени върху стръмния, измит баир.

Старецът бил още дете, разправяше, когато долу, в Слаковец — дошъл агата — софийски еничарин, който прекупил десятъка на Брезнишко и тръгнал да го прибира.

Мерата на Слаковец е равна, тлъста. На агата харесали влажните ливади, мазната угар. Събрал селяните и им обявил, че ще купи тази мера. Те мълчали и се разотишли, но знаели, че пазарлъкът едва започва. Агата останал седмица в село и разплакал дете у майка — излишно е да се описва, знайно как. Имало селяни, които изтраяли на мъки до два дни и нощи, а на края все пак кандисали. Агата прибрал срещу дребни пари тапиите на цяло село, през есента вдигнал четириката кула край Слаковец, а напролет селяните вече орели не свои ниви, ами чифликчийски. Превърнали се в аргати на софийския еничар.

Наесен след харман селяните се нареждали около кулата — да получат плата. Чакали те по седмица, господарят живеел чак в София и не бързал да нахрани слугите си. Накрай идвал с голям салтанат, сядал на стъпалата пред кулата, кехаите изнасяли кантар и тефтери и започвал да прави сметката.

Първата година слаковчани не вярвали на очите си: толкова ли бил кесимът за кръгла година труд? Сетне се научили да взимат от агата зърно под лихва, научили се и да му отработват заема. Така за две-три години не останала душа в село, дето не била купена и прекупена от софийския еничар. Земята му се простряла отвъд слаковската мера, чифликът станал до първите колиби на Граово.

Някое време колибарите живеели като обкръжени — чифликът ги оставил без паша. Водели добитъка на дни път от колибите, взели да засяват дворовете си. А ръжта карали на воденица чак в Перник; не искали да имат вземане-даване с чифлишките воденици, страх ги било. Нали пред очите им ситите слаковчани се превърнали в аргати.

Три зими се борили колибарите с глада и с чифлика, а не се давали. Мразели и агата, и субашите му така люто, че тази омраза ги вкарала на вълка в устата.

Било на четвъртата есен откак станал чифликът. По харман. Агата пак дошъл в село да види сметките си с раята. А през нощта пламнали чифлишките снопи. Имало вятър, та огънят залял бързо гумното — спрели го току пред кулата. Колибарите наблюдавали всичко отвисоко, били се скупчили над чифлишката межда, гледали мълчаливо. Не знаели и не искали да знаят чия ръка е завряла насмолени кълчища под аговите снопи, но се досещали: колибарска ще да е.

Подир седмица из колибите се явил чауш от София. Колибарите настръхнали, изпокрили мъжете, но онзи не тръгнал да ги търси — все едно да гониш заек из Граово. Пък и давията на еничаря била друга: не му трябвала главата на подпалвача, нито каторга за колибарите. Настоявал само да му отработят загубеното.