Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Прав е човекът — израдва се на дръзките му думи Вели. — Пък и какво ще чакаш от платен аскер? Едина пазарлък. Само спахиите знаеха да мрат бадева, ама де ги спахиите, де!

Фейзи беше уверен, че ще започне, каквото бе наблюдавал в множество ханове и кервансараи: от дума на дума двамина се улавяха за гушата, останалите почваха да помагат я на тоя, я на оня, и отиде тя. Но еничарят май пресметна, че хората край огъня биха се притекли не нему, а на купеца и пропадналия спахия. Изправи се той уж тежко, но не премълча съвсем:

— Спахиите, та спахиите! Не си гледаш издънения фес и оръфания елек. Ако да бяхте мъже, пак ли еничари трябваше да вардят кадъните и децата ви!

— Ох, увардили сте ги! Ти по-добре речи от вас кой да ги варди!

Тук нестройният говор изгърмя в общ смях, та еничарят се заизмъква из кръга изпод подигравките. Щом той си отиде, гостите стихнаха. Сега всички те мислеха едно: че се задава война, че е налегнала суша, че хлябът е малко и скъп. Утре ще бъде по-зле от днес, а вдругиден — по-зле от утре.

Напусто Вели подхвана приказка — за една ялова кадъна, която вършела много праведни работи, дано аллах ѝ дари дете. Кръгът около потъмнялата жарава бързо изтъня, проредя. Всеки се дръпна в своя ъгъл. И сънят — пълен със задух, комари — затисна гостите на Софу Мехмед паша.

Навярно последен от тях заспа Фейзи. Усещаше: нещо има да се случи. Долови го по дръзките думи на купеца гяур, по плахата усмивка на подиграния еничарин, по отчаянието и умората, налегнали еднакво тъй много люде с различни съдби. Но не и него — дьонмето. Отчаянието той познаваше твърде отдавна, много преди ония навън. То беше го извело от Слаковец, без да е рекъл сбогом, доведе го по белите пътища.

А уморен не беше — виж, това не! Вярата, че някъде и някак (кой знае къде и как) го чака онзи пай живот, който човешкият род бранеше от него — такава една вяра държеше Фейзи изпънат като пружина. Той щеше да докопа пая си. Напук на всякакъв ред.

Дали не тъкмо в мътилката, тъкмо в бурята, надвиснала над султановата държава (далечния ѝ гръм бе чул днес), потурнакът, отхвърлен от две страни изменник, сръчен майстор на пътищата, нямаше по-лесно да получи своето?

Седмица вече сераскерът — главният началник на всички войски — беше в София. Тук трябваше да изчака еничарите от Сърбия, Босна, Арнаутлука и Морея, за да поведе похода отвъд Балкана.

Неизказано тържествено Стамбул бе отпратил войската. На мегдана при крепостните врати, що пропускат пътя към Едирне, бе опнат навес от син атлаз. Слънцето припичаше дори в ранните утринни часове, та Абдул Хамид едва се удържаше да не припадне. „Веднъж да свършва!“ — повече не мислеше и не искаше.

Двайсет певци стихоплетци вървяха пред войската. Всеки хвалеше на свой глас великите султанови дела (макар никой да не знаеше за такива дела — Абдул Хамид нямаше ни добри, ни лоши). Тълпата, струпана покрай пътя, не смогваше да улови цяла дума от двайсетте едновременно течащи възхвали. То хубаво, дето ги пееха едновременно, та никой не разбра, че думите са нагласени безразборно върху много стар глас.

Щом и последният коняр излезе из Едирне капусу — докато челото на пъстрата змия се губеше далеко на север, — десетина пейка натовариха със зор върху бял жребец потния, подпухнал вързоп, когото имаха за султан, и го поведоха със свирня към прохладата на Топкапу.

Сераскерът уж трябваше не да чака, ами да завари еничарите си в София. Защо — по дяволите! — намери града празен? Ако не се броят две орти белградски оджаклии, които само ноще се прибираха в София, а дене върлуваха из полето и почерняха живота на шопите. Няма що, сераскерът трябваше да прекара кой знае колко дни тук и да стане свидетел на безобразия, които се правеше, че не вижда и не чува. Смееше ли да се залавя с еничарите още преди похода? Пък и еничарският ага, дясна сераскерова ръка (хубава ръка!), не даваше да се издума за наказания — познаваше си хората.

Къде осмия ден взеха да прииждат войскари. Те се влачеха на тълпи, без ред и началник, сякаш бяха не войска, ами юруци. Не припираха — нека главният почака! А той не знаеше дали да се радва, или да се плаши.

Както винаги, кога се зададеше войска, софиянци като че потъваха в земята. Пък те всъщност потъваха из Витоша. Ако някой би изкачил полите ѝ, можеше да чуе и види: шепнеше с човешки гласове цялата гора, между гъсталаците ѝ пробягваха сенки — живееше витошката гора.

А из града се срещаха само войскари. Редки дружини обосели спахии — мъже, що все се надаха да си върнат бащиния тимар, десетината къщи рая, дето плаща десятък, а по Божик носи кокошка и погача на господаря си; сеймени на разни паши — грамадни, отбрани мъжаги, които за нищо вадеха нож, така бяха се ояли от грабеж; ешкинджии опълченци — тъжно да ти е да гледаш тия мирни до вчера хорица, що подсмърчаха покрай еничарските казани (никой не храни ешкинджията преди боя, зер дотогава ще побегне триста пъти).