Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

С тази подсъзната мъка на хиляди мъже играеше Кабакчиоглу — един от ония, които можеха да обвиняват и изискват с открито лице. Затуй неговите думи бяха закон за войската. Така Юсуф паша осъзна, че има да благодари на Кабакчиоглу, но и да се бои от него.

Сераскерът беше посрещнал победителите в игрите върху високия конашки чардак. Понеже вече не се чувствуваше като елен, впримчен от хайка, везирът достолепно поздрави тълпата, която пълнеше мегдана пред конака и околните улици.

„Яшасън!“ — Сега викът беше от сърце. Юсуф паша пропусна хазнатаря си, който нареди по перваза на чардака десет кесии — почти торбета — с по пет хиляди сребърни пари. А долу, между диреците на конака, везирските сеймени държеха изкъсо десет коня. Пашата спазваше обещанието си — какво ли му оставаше?

— Нека се качат победителите!

По стълбата се чу тропот от десет чифта чизми. Един по един край перилата застанаха — червени от смущение и гордост — най-личните стрелци, пехливани и ездачи. С разточителни похвали сераскерът им раздаде по кесия, а те се затириха веднага обратно — бързаха да уловят юздите на новите си коне. И тъкмо когато началникът им си рече; „Аферим, Юсуф паша, с малко се отърва!“ — изпод чардака се зачу познат шум: гласовете на разбунена тълпа.

— Арнаут Пехливан от осемнайсета орта не е никакъв стрелец!

— С тия очи видях как Мустафа ага го надмина!

— Чуй ни думата, Юсуф паша, да не се пишманиш отпосле!… Твойте писци са хайдуци, за бакшиш надписваха!

— Дай ни писците, дай да се оправим с писците, мамка им!…

Ни жив, ни умрял, сераскерът все стоеше горе, а пръстите му до бяло стискаха перваза. Тия зверове си играеха с него като котка с мишка; те бяха глухата, сляпа сган, която не ще вразумиш с отстъпки, която поема само от насилие! Не страх вече — Юсуф паша изпитваше гореща злоба: докога трябва да стои между чук и наковалня! Нека всичко върви по дявола: сераскерство и везирство, и султан, и войска! Нека…

Но точно в мига, когато Юсуф паша, доведен дотам, дето човек не се чува и не знае що върши — стига да причини поне мъничко болка на оня, който го гази с нозе, — се вкопчи още по-силно в перваза, за да изкрещи неизвестно какво, точно в същия миг някой твърдо положи длан върху неговата.

— Мълчете!!! Млъкнете, думам ви! Не се ли навилняхте!

Беше Кабакчиоглу. Той веднага отдръпна ръка от ледените пръсти на везира и продължи да говори, сякаш стоеше сам пред тълпата:

— Защитници на вярата! Къде е войнишката ви дума? Юсуф паша удържа своята. Защо не викахте, че наградата е малка, когато той ви я обяви? Защото всеки вярваше, че ще се падне нему. Сега ще траете! Защитници на вярата! — продължи вождът при пълно вече мълчание. — Сами виждате, Румелия е пуста, гладна. А над земята на врага вали, все вали през трите години, докато нас ни гори суша. Там е берекетът, там са пълните градове. Тръгвайте към Маджарско и Молдова! Нека наплатим на русите за Крим и Азов и да си върнем мюсюлмански земи!

— Тръгвайте за Маджарско и Молдова!

— Стига руснакът е робил татарски ханъми, стига е запирал свине в бахчисарайските джамии!

— За месец време ще ги ометем от Крим!

И какво ли още не викаха еничарите под чардака, из улиците и по покривите. Като че забравиха, дето бяха дошли да искат още пари и главите на писците шмекери. Сега тълпата имаше една воля: по-скоро в бой! И за знаме на своята воля издигаше сераскера: „Яшасън!“

Кабакчиоглу, който тъй леко направляваше любовта и ненавистта на еничарството, отстъпи и слезе всред него. За втори път той отърваваше сераскера, а сякаш не го забелязваше — говореше само с войската, чуваше само нея. Той просто бе уверен, че служи на нещо много по-голямо, та съвсем не го е еня, дето в негово име, без да ще, помага на някой си там Юсуф паша.

Тази вечер Ариф не можа да спусне кепенците и след среднощ — тъй много бяха мющериите и не щяха да се разотиват. Треската, що от дни тресеше войските, струпани в празния жежък град, последните тръпки, които бяха я раздрусали днес пред конака — всичко туй сякаш беше се сгъстило и сега търсеше отдушник в душната лятна нощ. Някакво огромно, разлато, проядено от болест тяло бе се проснало в полето на София, мяташе се и гърчеше и не намираше спасение. Отдавна боледуваше султановата войска, но чак през тия дни си пролича, че болката ѝ е смъртна.

А войската е съставена от хиляди хора, та всеки различно усещаше смъртта на голямото цяло и всеки искаше да бъде с другите през тъмната тревожна нощ — сетната им нощ в София.