Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Нямаше вятър в тая юлска нощ и макар джамовете да бяха откачени, пламъкът от борината не трептеше. Той се източваше в дълги, пушливи езици, сивочервени в мастиления мрак. Странни, като през сън изглеждаха мъжете в червеното.

— Иде! Вътре нека влезе!

— Не, навън е по-широко.

— Трай бе!

Войскарите се разшаваха, правеха някому път. Беше Кабакчиоглу. Той седна върху изтърканата рогозка под борината, огледа гостите, поздрави с почит един и друг. После запуши.

Наоколо бе стихнало. Стотици очи следяха еничарина. Най-сетне в ъгъла се навдигна един от ония, дето бяха вдигали голяма гюрултия преди малко (някакви пийнали топчии), облакъти се на черчевето зад Кабакчиоглу.

— Ей, яху! — рече. — Кой дявол те донесе днес да ни разтуриш сеира? Май някое торбе (единайсетото, дето го и не видяхме) се е изсипало в твоите дисаги, а? Зер няма без пари да вардиш главата на сераскера.

Никой не се изсмя, не пое закачката. Мъжете седяха нащрек. Не трепна и Кабакчиоглу. Той продължаваше да смуче чибука, а очите му преминаваха от войскар на войскар, сякаш изпитваше или броеше.

— Аз съм от четирийсет и втората орта — каза Кабакчиоглу, когато всички бяха убедени вече, че не ще отвърне. — Ортата ми нощува в кервансарая на Яхя ефенди. Върви там и речи на одабашията: Кабакчиоглу заръча да ми дадеш дисагите му. Вземи ги и донеси. Нека всички видят торбето с грошовете, нали така?

— Ами, туй ми било работа! — обърка се топчията. — Да не съм ти гавазин?

— Нищо. И без да ходиш, ще ти кажа: не кесия с грошове: дисаги си няма Кабакчиоглу, син и правнук на еничари! На, гледай!

Кабакчиоглу се изправи и хвърли отрита салтамарка. Ризата му, чиста конопена риза, беше налепена с кръпки на плещите, а някъде имаше и кръпка върху кръпка.

Топчията стоеше като попарен. Не смееше да вдигне поглед, защото еничарите вече не мълчаха и в тъмното плъзна обичайният им ропот.

— Кабакчиоглу няма дисаги и здрава риза — все по-високо говореше самозванецът. — Няма с какво да нахрани кадъна и деца. Ама не е взел бакшиш и никому не е бил глашатай! Пак ще повторя: не от плата — от ягма трябва да живее истинският войник! Ще я намерим на вража земя.

— Приказвай си ти на чалмата ми! — съвзе се топчията. — Туй, дето го плати нашата кръв, ще отиде в сандъците на пашите, знаеш. Я стигнем Немско, я не. Каквото докопаме, тук ще е, отсам Дунав.

— И така ще бъде, ако всички мислят като тебе: да се награбят на наша земя.

— Наша ли бе! Моя ли, а? Всичкото е на големците. Да си платят, като искат войска!

Еничарите наскачаха, всеки искаше да му чуят приказката. Дори Кабакчиоглу сега не смогна да ги умири, той постоя още миг, изправен срещу ропота, после разбута тоя-оня, прескочи ниския прозорец и улицата го погълна. А мъжете продължиха безкрайния си спор.

Имаше двамина в кафенето на Ариф, които не отрониха дума. Те не бяха заедно, май не се и познаваха. Седнали на пет-шест стъпки един от друг, всеки поотделно се прислушваше в гълчавата.

Единият носеше зелена, лъскава салтамарка и сукнени чешири: Фейзи. Той бе излязъл из хана, където другарите му хъркаха и току се пляскаха насън (ханджийските дървеници не ги оставяха на мира). Щеше му се да подразбере накъде ще избие войската подир днешните случки. И ето, от часове оглеждаше непознатите гости на Ариф, мереше тогова Кабакчиоглу и се чудеше на какво дължи той властта си над еничарството. „На какво?…“ Не приличаше на Вели, не раздаваше усмивки и весели разкази, ами…

— Е, как ти се видя тази?

Беше го попитал другият. Фейзи не потърси погледа му, някак отнапред убеден, че непознатият говори именно нему. (По-нататък, при разговора им, го видя; тясно, светло лице с пшеничено руси мустаци. С нос като клюн на керкенез, с тесни, твърди устни. От носа към устата слизаха две дълбоки гънки от туй, че човекът сякаш непрестанно следеше нещо си, че не гледаше, ами се взираше. Издаваха го и очите му — остри, сиви, подвижни и зорки. Млад беше, едва ли на повече от двайсет и пет, но човек би му дал над трийсет заради гънките край ноздрите. Фейзи забеляза, че тия ноздри са по-бели от лицето, напрегнати ноздри на хрътка. Беше еничар, редник, ако по необичайно спретнатите като за редник дрехи и по скъпото оръжие да си личеше, че е челебия.)

— Коя тази? Врявата ли? Че те от две недели все на врява я карат. Ще мирясат, къде ще вървят? Нали са свикнали на готов хляб…

— А веднъж не ще мирясат: стомната се троши веднъж.

— Този път няма да е. Щурат се като без глава.