Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Зад свитата му се точеше войската. Точеше се тихо, отегчено, ни глас, ни смях. Да не беше тъпият тътен от хиляди копита, човек можеше да лежи на сто крачки от пътя и да не разбере, че минава султанов поход.

Към средата на нестройната върволица, отпуснал юзди; се поклащаше сивоокият еничар, който бе заговорил Фейзи преди три вечери. Ако някой би поискал да запомни едно измежду хилядите мъжки лица, това щеше да е; то сякаш само се отделяше всред безликата паплач. Чрез някаква будна, тревожна мисъл, която приспиваше зорките очи, изпъваше белите ноздри.

Не, еничарят не размисляше напрегнато — той си припомняше. Нерядко му се струваше, че вече е бил във Видинско, макар да бе напуснал широкия ъгъл между Дунава и Тимок тримесечно дете. Не оттогава, разбира се, му бяха познати тия голи хълмове и мека равнина, върбалакът, ракитите, бялата река, далечната синя верига на Балкана. А откъде?

Сети се откъде: от плача на майка му, от гневните припадъци на баща му.

Това май бяха първите негови спомени — когато още спеше при майка си, преди да навърши седем години и да премине в селямлъка. Омер Пазвантоглу рядко се отбиваше при жена си, повече го нямаше в Кирза. Фатма хатун зъзнеше в широкото бяло легло, та ноще пренасяше в него малкия; да я пази от студ, от лоши сънища и тежки предчувствия.

През ония нощи често го пробуждаше плачът ѝ. Фатма хатун и не плачеше като жена, не нареждаше, не припяваше. Мъката тресеше костеливите ѝ рамене, стягаше гърлото ѝ и едва пропускаше къси, глухи звуци. Затуй пък Осман бе мислил, че навярно няма човек, който да плаче с тъй много сълзи — те не капеха, а бликаха изпод стиснатите мигли на майка му, та на детето се чинеше, че тя някога цяла ще се стопи и излее в сълзи.

Стреснато в съня си, изплашено от дългите подвижни сенки (Фатма хатун не смееше да спи без свещ), момчето беше се щурало наоколо, разпитвало беше — самото то близо до плач — защо и какво. Сега двайсет и пет годишният мъж промисляше, че не за едно е плакала майка му, не едно е имала да оплаква.

Винаги беше намирал странно, дето Фатма хатун е жена, сбъркана беше тая работа. Всякакъв вид хора бе срещал еничарят през изгнаническия си живот, но никой от тях — войници, управници, духовници или разбойници — не би могъл да се сравни с дребничката, некрасива жена, затворена с книгите си в харемлъка на Омер Пазвантоглу. Силата на духа и мисълта, на словото, властта над хората и над себе си — как можа да се побере всичко това в този крехък, нехубав съсъд?

В спомена му Фатма хатун не беше свързана с никое усилие или грижа, с които бива свързана една майка. За Осман тя бе неразделна от малката одая, където държеше книгите си.

Много пари бе потрошил мъжът ѝ за книги — някои ръкописи бяха каирски, други от Шираз или Халеб, — по незнайни пътища стигаха те до затънтена Кирза. Знае купецът; повече от тия, дето не жалят пари за накит, оръжие или чер пипер, плащат само хората, които търсят книга. Затуй и в дома на изгнаника, където невинаги се намираше чер пипер, имаше книги.

Омер Пазвантоглу гледаше с леко око прахосничеството на жена си — къде се е видяло жена без масраф? И прилича ли на един челебия да държи жена без масраф?

Така помнеше еничарят майка си: в тясната одая с дълбоки пезули в стените, на миндерчето, в снопа светлина, Фатма замръкваше с книга на коленете. Тънките ѝ черти още повече изтъняваха от напрежението на мисълта, тесните ѝ ръце шареха неспокойно, застиваха за миг и заживяваха наново, търсещи, жадни.

Свой свят, сключен между четири стени, малък, а безбрежен като човешкото въображение свят, беше си изградила майка му. В него имаше отколе забравени битки и победители, далечни брегове, звезди и съзвездия, познание, което обясняваше дължината на сенките зиме или лете, сложния строеж на човешкото тяло. И най-вече — мисли. Опасни мисли на хора, достигнали своя истина, която трудно можеш да отминеш, макар че е изречена отдавна, преди Пророка.

Неправо би било да се каже, че Фатма бе избрала една от тия истини за своя. Жената не знаеше нищо за света. Не този, книжния, а света, в който излизаше и от който се завръщаше Омер Пазвантоглу (веднъж — с пълна кесия, други път — с празна, а трети — с нова рана, що напразно се стараеше да скрие от Фатма). Истинският живот оставаше далеко от стените на дома в Кирза и жената не дръзваше да му натрапи книжна правда. Но в едно беше уверена: щом дори не от векове, ами от хилядолетия хората търсят и намират истина, щом я надрастват, за да откриват други и други, не може да има единствена.