Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— За друга война ви говоря — продължаваше все спокойно Фейзи. — Чуйте какво: не може, повече не може да се живее от днес за днес!

Млъкна. Бе искал да подхване другояче, но никога още не беше говорил пред хората, надълго. Не умееше.

— Чуйте!… — повтори. — Тия дни в София станаха големи работи. По дяволите се проваля всичко. Какво ще рече то? Ще рече: щом султановата войска е станала разбойнишка дружина, щом ни сераскер, ни кадия смее да попречи на зулума ѝ, дошло е времето на разбойника — нашето време!

— Ще ти се!… — и тихо, и тъжно се засмя Вели. — Ще я караме…

— Не може! — прекъсна го дьонмето. — Сами знаете: по-рано бастисвахме поне един купен на седмица, а сега месец клечим из драките и все нищо. Няма купци — кой ще тръгне из къра в такова време? Какъв данък ще понесат от Видинско или Плевенско, кога раята мре отглади и вече не плаща?

— Бе яху! — разубеждаваше го меко разказвачът. — Нашият хляб винаги ще излезе. Не сме търговци или чифчии, та да му мислим толкоз за времето. Нашата не се губи, то и такава приказка има: за един, дето…

— Стига с тия приказки, викам ти! — Фейзи наистина викна.

Стори му се, тъкмо тая нощ трябва да се пребори срещу приказките на Вели, срещу чародейството им и всичко, което то натрапваше: добродушна насмешка, вярата, че прокопсия няма по света, примирението, най-вече примирението.

— Приказките не се раждат сами — разпали се необичайно дьонмето. — Някой ги измисля. А защо? Защото му понася друг някой да вярва в тия приказки. Отсега зная какво ще ни разкажеш: как един много ядял, та кога го тикнали в хапуса, умрял от глад. Втори пък хич нищо не хапнал цял месец, а излязъл здрав и читав — свикнал бил на глад. Е, пък аз мисля, че е по-добре да ядем три пъти и всеки ден.

— Ама ако няма? Колцина са ситите? Затуй поминавай с малко, та когато те окаушат…

— Яж ти триж на ден и не се оставяй да те запрат — това е! От твоите приказки излиза, че трябва сами да си метнем и въжето, нали?

Мъжете не се намесиха в спора между двамината. Те говореха рядко, че и рядко мислеха. Какво да му мислиш: свят! Май и тази нощ думите на дьонмето не стигаха до ума им, но ги смълча друго — самият Фейзи.

Толкова години го гледаха, та смятаха, че го познават. Е, вярно, не беше досущ като хората, все се дърпаше, мереше си думите. А иначе им беше верен, свой човек, макар да не ги заливаше със сладки приказки и смях като Вели. Веднъж не ги завлече с един грош, не бягаше от несгоди и опасност, никому не стовари своя работа или своя вина. И най-вече: никого досега не бе излъгал Фейзи.

Такъв го знаеха другарите му, затуй тази нощ се стъписаха — сякаш всичко това е било само ножница, а току-що пред очите им лъсва острието, режещо студено. Ще рече, и мълчанието, и затворената умисленост на дьонмето са си имали причина. През тия години Фейзи нещо бе кроил.

Какво пък? — Те сами отдавна усещаха, че времето се сменя, мъти се и тътне като пред буря. Как каза Фейзи? — Идело времето на разбойника.

— Говориш ги никакви, защото не си правоверен — промърмори Вели.

— Хубаво де! Ти като си правоверен, нека те тикнем в затвора и не храним цял месец. Та да оцелееш и размиришеш на мускус, а? Пък ние ще разказваме за тебе по кафенета и мегдани.

Мъжете се разсмяха. Вели горчиво си призна, че за първи път те слушат не него. А дьонмето сякаш усети двойна сила от това, дето надви разказвача и овладя дружината.

— Докъде бяхме стигнали? Дотам, че хлябът ни все щял да излезе — продължи Фейзи. — Цял живот ли ще я караме за едина хляб? С какво са по-добри от нас разни паши и аяни? Защо ти си хаирсъзин, измет някаква, а оня — Юсуф паша или Махмуд ага? Затуй че ние сме разбойници на дребно, а те грабят на едро, сила имат. В кое е силата им, ще питаш: в голямата дружина, в многото пари, та да плащат голяма дружина.

— Не е то така бе, човече! — не предаваше се Вели. — От друго тесто са аяните и пашите. Иначе всеки би станал паша.

— Как да станат, кога мислят като тебе? На тегло сте свикнали, толкоз! Колко са тия, дето ще рекат: или червен елек, или дълбок хендек! И малко ли от тях са прокопсали.

— Прокопсали са онези, които не са напълнили хендека. Ти какво искаш от нас, големство ли да гоним? Да си турим главата в торбата!

— Ти и тъй отдавна си я турил, яху, ти и всички ние. Знаеш, че за един обир човек отива на въжето, пък нашите комай са повече.

— Никого не са обесили, преди да го уловят! — пропя Вели любимата си мъдрост.

— Все някога ще ни уловят, ако смятаме за всеки десет гроша да затрием по човек. Но аз друго ви казвам и хайде, че осъмнахме: като сме се прежалили и ни майка ще ни оплаче, ни деца, барем да бъде за повече!