Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Дълбок и широк лиман образуваха тук две реки — Днестър и Буг, — а откъм морето отвесен бряг почти затваряше лимана. На края на носа бе иззидана табия — Хасанпашовата — с двайсет топа, скрити зад зидовете ѝ.

Долу, в лимана, се полюшваха турските кораби, много. Морската войска на Хасан паша.

— Бате — обади се Добри плахо, — туй никога не могат взе.

— Взеха го. Не съм ли ти разправял, миналата война русите го взеха на един залък.

— Да не бъркаш?

— Ами! Таман бяхме под Браила, кога падна Оджак. Читавите отпосле разказаха: няколкостотин бурета барут имало вътре, та русите, като стреляли, запалили го. Прави сметка що е било! Цъфнало калето, сякаш презрял пъпеш, и заринало, хич да не е, шест хиляди турчуля. Не разбрал пашата как вдигнал бял байрак.

— Че като са го взели веднъж русите, защо пак е турско?

— След войната им го върнаха, след пазарлъка. Ама преди да се махнат от Оджак, русите досущ го сринали.

— Та всичкото наново ли е градено? За петнайсет години!

— И за по-малко. Кога беше? Кога се жени Стоян. По него време вдигнаха рая от Пазарджишко да строи Оджак. Три години никакви ги нема, оплакали ги бяха вече. Не щеш ли, прибраха се половината — толкоз оцелели. Туй не ти е да пооправиш на ангария Нишкото или Видинското кале — като мухи са мрели нашите на Оджак. Темел кале, викаш! А защо е темел? На сиромашки кокали е иззидан Оджак.

„Ух! — потърси се Добри и млъкна. — Първан винаги така ще ти рече, да ти настръхне косата. Къде ли всичко си е страшно — целият свят, — къде ли брат ми го прави още по-страшно с думите си…“

Бяха стигнали яхъра зад табията, но не ги пуснаха да се намъкнат толкова скоро на завет. Пред редиците им излезе субашата, отново нахлузил кюрк и цял потънал в него.

— Сега е икиндия — рече той. — До мръкнало всички коне да са изчесани и назобани! Яхърът да е чист като черква, на вас говоря! Да белосате! Надвечер ще дойде Хасан паша, може да надзърне и в яхъра. Само гледайте нещо да не е изпипано, верицата ви! Никой да не си мисли, че на Яхя бей минават всякакви: на гърба си имам очи, всичко виждам, мамицата ви!

Конярите бяха се втренчили в чизмите на Яхя бей. От опит знаеха, че когато те псуват, не е достатъчно да мълчиш — трябва да мълчат и очите ти. Затуй ги криеха. Иначе не на думи проплаква верицата ти.

Попът претича на три разкрача улицата и се прилепи о църковните порти. Взе да рови с разтреперани пръсти из джобовете на подрасника, затуй все не намираше ключа. А не смееше повече да шавне — отгоре идеха двоица и по дрезгавите им гласове личеше, че или са пияни, или много сърдити. Залепна още по-плътно о портите, затаи дъх: „Боже всевишни, дано по-скоро отминат!“

Чаушите стъпваха тежко; и в Котел, както навсякъде, султановият войник беше господар. Караха се за някаква сабя…

— Аз го наръгах, а сабята ще вземеш ти, такова кой дава?

— Ти нали взе кесията и пръстена бе? Че за мен нищо ли да не остане?

— И без тебе му виждах сметката. Ти ако си ербап…

По-нататъшният спор заглъхна зад ъгъла. „Упокой, господи! Пак нечия невинна душа са затрили нечестивите…“ Попът отново взе да търси ключа. Намери го в пояса. Дебнешком се нахлузи в дворчето, примирайки, чуеше ли снегът да проскърца под стъпките му. Кой знае защо поп Стойко беше си наумил, че ще го убият тук, в черква. А преди туй ще го мъчат да обади къде е скрил черковните утвари — или трябва да изтърпи нетърпимите мъки, или да издаде утварите на тайнствата божи. Предусещаше, че ще обади и ще се осъди на вечни мъки — какво е пъклото пред това, което му се струпа за близо петдесет години живот?

Пред църковната врата спря и се ослуша: нищо. Само някъде далеко отекваха крясъци, смях, женски писък и сякаш тътен на даул. Не, не беше даул — просто чуваше сърцето в ушите си.

Вече в църква, влезе в олтара и приседна направо връз плочите. Усети, че душата му се свършва, като че никога не ще смогне да стане. Всяка вечер и всяка заран, когато стигнеше черква — след като бе избикалял цял Котел, за да улучи най-тихото и безопасно сокаче, що го извеждаше към черковния двор — викаше си: „Дотук! Повече не мога, Стойко да не ми е името, ако дойда още веднъж!“ А всяка вечер и заран идеше пак.

Откакто започна война, в Котел имаше конак. Нали лежи на прохода между Тракия и Подунавето, щом се зададеше поход, селото не виждаше бял ден. Един паша седеше в Русчук, друг — в Едирне, а помежду им швъкаха аскери. Те сменяха коне в Котел и нощуваха из ханищата му. А често оставаха много повече, отколкото трябваше. Харесваше им богатият Котел. А Котел бе богат, защото в селото нямаше турци — бе дервенджийско село, — та из цялата българска земя се славеха котленските чорбаджии.