Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Заранта потеглиха късно от Златица — кой махмурлия бил, кой се залежал при някоя циганка. Натовариха конете и поеха. Преди пладне трябваше да догонят вододела на планината, оттам е все надолу, довечер щяха да са към Пазарджик.

Стигнаха билото. Склоновете на Средна гора, обрасли в гъст букак, се спускаха заоблено, като хълбоци на гледано животно. Тук-там ливади прорязваха гората. Чудновати са ливадите на Средна гора — с часове път дълги, пък тесни, поръбени с букак, чиито клони почват от човешки бой нагоре. И макар да наближаваше краят на лятото, макар тревата да бе съвсем прегоряла, букакът си стоеше тъмнозелен.

Дълго стоя на билото главатарят, загледан надолу: на катове, на катове слизаше пред очите му Средна гора към Тракия. Първом по-ниските ѝ вериги — тъмни, кажи-речи, черни; сетне — предпланините ѝ — вече бледозелени, та синкави. А отвъд полето като стена се издигаше Доспат. Яркосиня, почти равна отгоре. И най-после, вдясно, съвсем далеко — Рила. Тъй висока, че не можеш да отличиш докъде стигат върховете ѝ и откъде започват облаците над тях — сребърносиви върхове и облаци.

Долу — в широкото, равно, богато поле — нямаше по-силен главатар от Кара Фейзи.

И така, както си стоеше, загледан към Тракия, притегна поводи, юрна надолу. Вятърът бодеше очите и ги караше да се присвиват (колко много хора вече трепереха пред тия тесни и остри, светли очи!). Ех, да можеше препуска тъй до края на света, да води подире си не четири-петстотин, а всичките хора по земята! Да прегази всичко, което не би му отстъпило само̀!

Ето го, слизаше от планината най-силният главатар из Тракия, слаковският ратай, брезнишкото дьонме — Кара Фейзията.

Замръкнаха край Саранбей. На една поляна разседлаха добичета, взеха да кладат огън. За всяка работа си имаше хора — без ред не е и при кърджалиите. Тези, на които не се падаше да вършат нищо, се натръшкаха — земята още грееше, сякаш опалена подница, — задрямаха до вечеря. Полегна настрани, все пак помежду им, и главатарят. Не беше проговорил, откакто спряха, сякаш още не опомнил се от препускането.

Един от мъжете, що се щураха около огъня, попита:

— Не ще ли наредиш кой да върви за овце до Саранбей! От Златица не взехмахме, далеко е, много път.

Вели да вземе двайсет души и да върви! — рече главатарят. — Ама да се не маят, че утре тръгваме рано.

Отново сложи длани зад тила си и се загледа в небето. Ако човек погледнеше главатаря, би казал, че той не вижда и не чува, унесло го е. Но както вълкът спи с половината си сън, чува със заспали уши и гледа с приклопени очи, така и Фейзи улавяше всяко движение на стотиците си хора.

— Главатарят рече да вървиш до Саранбей — чу. — Овце да докараш и едно-друго. Двайсет души вземи, рече. И да се не маете, че утре тръгваме рано.

Отговорът не дойде веднага, като че онзи събираше смелост и мислеше над всяка дума.

— Ибрахима да върви — каза най-сетне, — той да ги води.

— А бе какво приказваш бе? — Първият почна почти да шепне, но Фейзи чуваше и шепота. — Главатарят каза, думам ти. Трай и поемай!

— Няма да вървя, рекох! — Вели продължаваше не само високо, ненужно високо, но и натъртено. — Защо винаги Вели трябва да разплаква хорските майки? Хич да не е, два-трима ще пречукаме. Вели е още сит от Ловечко. Друг да върви, има мераклии за тая работа.

— Ти да не се наплаши нещо бе, яху? — обади се един от старата дружина (тъй се деляха те сега — от старата и от новата). Какво толкоз чак беше Ловечко? Бой като бой.

— Много свят затрихме в Ловечко, това беше. Не съм се изплашил, просто ми се не ще бе! Не може ли и мене нещо да се не ще?

— Мълчи бе! — зашепна и този от старите. — Наредил е главатарят, мълчи! Туй да не ти е по-рано: ще ми се, не ще ми се. Туй е на Кара Фейзи дружината, аскер все едно!

— Ако ми е харесвал аскерликът, щял съм да си стоя спахия. Ибрахима да върви.

И тъкмо мъжете се спогледнаха, като че се питаха какво да сторят (дали да му затиснат устата и го отведат настрани, че там да му склатят акъла с няколко пестника, или пък тайно да кажат на Ибрахима да тръгне за Саранбей), обади се главатарят:

— Не молете го, нека друг върви! Ако ще Ибрахим, ако ще — филанкишията. Щом на този му се щяло, а на онзи му се не щяло — ваша воля. Карайте я без главатар!

Не мръдна. Все тъй, — с ръце под главата, вторачен във вече тъмното небе. А и гласът му не беше, да речеш, сърдит — както винаги си говореше. Каза каквото каза и млъкна.

Мъжете не издадоха глас — тъй ги замая думата на главатаря. Сякаш някаква тъмна беда надвисна върху им. Майка да би зарязала посред къра едва проходило дете, навярно не би се стреснало така. Какво бяха те без Кара Фейзията? Една къса година бе ги водил главатарят и през нея година не узнаха несполука. А сега някакъв Вели — карагьозин, разказвач на анадолски приказки, — той се намери на Фейзията ум да даде.