Софи Оксанен - Чистка

— В Сибир ви е мястото на вас! Тъкмо за там сте!

След първите камъни се разнесоха песни. Камъни и песни. Или само камъни, или само песни. После Хийсу си отиде, сетне кокошките, сауната. Безсънните нощи маршируваха в редици покрай постелята на Алийде, дните на умора и схванат врат се точеха по-протяжни. Постигнатият през изминалото десетилетие мир в миг бе разкъсан на купчина парцали и тази планина от дрипи трябваше отново да се разнищи, отново да се изтрае. On jälle aeg selg sirgu lüüa ja heita endalt orjarüu 4се понесе шепнешком през прозореца й, този на спалнята. Остана си легнала, не се и помръдна. Гърбът й бе изпънат, непреклонен върху сламата. Взираше се в гоблена на стената, не извърна глава към прозореца, не дръпна завесите, за да го скрие. Нека се дерат, да пеят каквото им скимне, сополанковците им недни, ако щат да затанцуват по покрива й, скоро танковете ще дойдат и ще отнесат малките песнопойковци!

Maa, isademaa, on piiha see maa, mis vabaks nüüd saab. Laul, me vöidulaul, kdlama see jab, peagi vaba Eestit nääd! 5

Преди някоя и друга година, дали не беше 1988, през селото премина група младежи, запели Eestlane olla on uhkeja hää, vabaltvaarisa moodi. 6Някакво пубертетско гласче изкукурига: Eestlane ölen ja Eestlaseks jään, kui mind eestlaseks loodi 7, а останалите се разсмяха, а някакъв дългокоско вирна гордо глава. Алийде тъкмо бе излязла от магазина, костеливото тракане на абака още се чуваше чак на стъпалата, пантите на вратата изскърцаха гладно, а тя се спря да пристегне шала си, отпускайки торбата с хляб на земята. Щом дочу първите стихове, Алийде се оттегли в един ъгъл на магазина и остави групата да отмине, загледана след тях. Раздразнението й бе тъй силно, че забрави хляба в ъгъла на магазина, забеляза това чак по средата на пътя към дома. Как смееха? Що за арогантност? Какво всъщност се въртеше из главите им? Или пък зад сбърчените й вежди и бясно биещото в гърдите й сърце просто се таеше завист?

Пеещият отвъд прозореца глас беше млад, малко наподобяваше този на зет й, Ханс, някога, по време на естонската република, когато го срещна за първи път. Преди неговите песни да бъдат изпети. Преди двуметровият му ствол с горда осанка да бъде превит, костите му не пожелаха да се прегънат, а трябваше да се пречупи, да остави бузите си да хлътнат, красивия певчески глас — да замлъкне. Пейте още, сополанковци! Алийде ще се радва да послуша. Ще си мисли за Ханс, красивия Ханс. Тя се усмихна в мрака. Ханс пееше в хор. Ах, колко хубаво пееше! Докато се трудеше на полето в летните дни. Тръгнеше ли към дома, песента стигаше преди него и караше сребърните върби по дворната пътечка да звънтят от чиста радост, а стволовете на ябълковите дръвчета шумоляха в такт. Сестра й страшно се гордееше с него, нейния съпруг! Гордееше се и с това, че го избраха да служи в правителствената гвардия. Там вземаха само талантливи спортисти и доста високи мъже. Пък и Ханс бе изпълнен с достойнство — обикновено селско момче, а да го вземат в правителствената гвардия!

1991, Западна Естония

Волдемар, старият другар на мъжа й, Мартин, навести Алийде няколко месеца след обявяването на свободата. Хийсу се разлая доста рано. Алийде излезе на двора, кучето се втурна на пътя, а измежду сивите колове на оградата се появи също толкова сив и хърбав мъж, който тикаше велосипеда си към къщата й. В хлътналата му уста блещукаше отколе крадено злато. Бръчките бяха придърпали бузите му навътре в черепа, сякаш лицето му бе насъбрано с връвчица. Преди Воли винаги се стремеше да бъде начело, искаше във всичко да е пръв. Алийде добре си спомняше как той се блъскаше напред на всяка опашка с големия си корем и мощна челюст, изпъчил ветеранска гръд. Гняв избиваше в очните ябълки на зачакалите от малките часове на нощта и посягаше към нозете на Воли. Така и не настигаше ботушите му, колкото и дълга да бе опашката, понеже кракът му тогава не беше слаб, а дебел и мощен — в миг прекрачваше прага на който и да било магазин, оставяйки след себе си гъста диря от яд. А минеха ли Воли и компанията му през щанда, там оставаха само огризки. Ако се случеше Алийде да чака на подминаваната от него опашка, тя се сгушваше в тълпата, за да не я забележи и поздрави, та да не узнае никой от наредилите се, че познава този мъж. Не искаше кухите очи на опашката да се извърнат към нея. След неговия поздрав щяха да я избутат от редицата, да я сръчкат с лакти — ала нямаше никакъв начин да докоснат добре охранените хълбоци на Воли.

Сега обаче го поздрави ведро, почерпи го със сурогат и се заприказваха за това-онова. Сетне Воли спомена, че имало вероятност да го изправят пред съда.