Софи Оксанен - Чистка

1992, Западна Естония

Алийде долови познат глух звук откъм прозореца, но се престори, че не го е чула и продължи да пие кафето си, сякаш нищо не се бе случило: разклати съдържанието на чашата по навик, разгледа внимателно розичката бита сметана на повърхността му, наклони глава към радиото, сякаш казваха нещо важно. Момичето, естествено, се сепна мигновено. Тялото й се сгърчи, очите се стрелнаха по посока на шума, миглите се разтвориха като криле, тик затрепка в ъгълчето на лявото й око, гласът й едва се чуваше, когато попита какво е това. Алийде духна кафето си, раздвижи устни в такт с новините, погледът й избягваше Зара, а тя пък търсеше по лицето й знак за смисъла на глухия звук. Алийде вкамени изражението си. Дано момчетата приключат тазвечерната суматоха само с онзи единствен камък.

Нищо не можеше да отклони вниманието на момичето, не и в състоянието, в което си представяше мъжа си, застанал на двора, дебнейки я. През цялото време трябваше да бъде тъй бдителна, наострила уши, втренчила поглед. Алийде остави чашата и намести пръстите си от двете й страни. Зае се да разучава потъмнелите до землисто цепнатинки по ръцете си, много по-дебели от набраздилите мушамата стари резки от нож, на които хлебните трохи и пръснатата по масата сол вдъхваха живот.

— Какъв беше този шум?

— Нищо не съм чула.

Момичето не обърна внимание на отговора й, а се промъкна до прозореца. Бе смъкнало шала на врата си, за да чува по-добре. Гърбът й бе скован, раменете — повдигнати.

Чашката на Алийде нямаше дръжка, останало бе само нащърбено чуканче. Взе да го потупва с палец. Пръстените драскотини по кожата й отскачаха от порцелана. Момчетата определено умееха да подберат момента. Иначе момичето със сигурност не си представяше друг да се подвизава наоколо, освен нейния бизнесмен или както там го наричаше. Алийде пак се ядоса. Руснаците несъмнено имаха вкус към стилните дрехи и луксозните хотели, ала дойдеше ли време за плащане, почваха да се гърчат от рев. Всичко си има цена. Защитата не е евтина. Отново й се дощя хубаво да напердаши момичето. Ако ще трепери, да си трепери тайно и така, че никой да не забелязва.

— Тук има доста животни. Диви свине. Ако портата остане отворена, влизат чак на двора.

Момичето се обърна и я изгледа невярващо.

— Но нали ви разказах за мъжа си!

Нов камък полетя към прозореца. Дъжд от камъчета.

Момичето отвори вратата на кухнята и се промъкна в преддверието, за да се ослуша. Тъкмо долепяше ухо до пролуката на вратата, когато нещо я удари толкова силно, че се разтресе цялата. Зара отскочи назад и се върна в кухнята.

Нямаше да е зле да насочи вниманието си към нещо друго. На младини Алийде винаги разполагаше с куп трикове за какви ли не ситуации, сега обаче главата й отказваше да измисли нещо по-добро от дивите свине.

Ми ръцете си продължително, сетне се зае да сменя млякото в кефира, опитваше да се държи естествено, вдигна буркана от пода, отвори капачката, прецеди млякото в чаша и изплакна зърната, правейки втори опит с дивите свине, бездомни кучета и котки, макар и сама да долавяше нелепостта на собствените си обяснения. Момичето не им обърна внимание — прошепна, че вече трябвало да си ходи, мъжът й бил намерил своето, плячката му била в капана. Алийде я видя как се сви на кълбо като старо куче, ъгълчетата на устата й се сковаха, косъмчетата по кожата й се слегнаха и кръстоса десния си крак върху левия, сякаш й беше студено. Бавно сипа ново мляко в кефира и й подаде пълната чаша.

— Ще ти се отрази добре, изпий го.

Момичето се взираше в чашата, без да я докосне. На ръба й кацна муха. Ъгълчето на Зариното око потрепваше, движенията на наострените към прозореца уши се забелязваха лесно върху остриганата й глава.

— Трябва да тръгвам — задъха се тя. — За да не ти сторят нещо лошо.

Алийде вдигна бавно чашата към устните си, пи дълго в опит да я изпразни на един дъх, ала не издържа. Гърлото й изневери. Остави чашата на масата. Отдолу пропълзя паяк и се скри между дъските на пода. Алийде бе почти сигурна, че момичето бърка, ала как да й обясни, че селските момчетии вдигаха врява на двора й? Зара щеше да се поинтересува защо, как и кога, и Бог знае какво още, а тя нямаше никакво намерение да й разказва каквото и да било, на нея, чуждия човек, та нали не бе споделяла дори с познати.

Ала ужасът на момичето бе тъй явен, че Алийде внезапно го изпита върху себе си. Боже милостиви, как само тялото й бе запаметило онова усещане, помнеше го толкова ясно, че му се поддаваше веднага щом го зърнеше в очите на друг. Ами ако момичето беше право? Ами ако наистина имаше причина да се страхува от същото? Че там бе мъжът й? Способността на Алийде да изпитва страх бе нещо, което би трябвало да принадлежи на миналото. Беше я оставила зад гърба си и мятащите камъни момчета изобщо не й служеха за основа. Ала сега, когато в кухнята й седеше непознато момиче, разпръскващо страх от кожата на голите си крака към мушамата й, тя не бе способна да го избърше оттам, както би следвало да постъпи, а го остави да се просмуче между тапетите и старото им лепило, в празнините, оставени от скритите, а по-късно изчезнали снимки. Страхът се установяваше там като в познат дом. Като че ли никога не си бе отивал. Сякаш само бе излязъл за малко и се бе прибрал вкъщи за вечерта.