Софи Оксанен - Чистка

Алийде се засмя.

— Момичето не е искало да звучи като крадла.

— Може би.

— Нито пък като съпруга на мафиот.

— Може би.

Ала Алийде нито продължи разговора, нито я попита защо не може да се прибере в Русия или у дома.

Часовникът тиктакаше. Печката бумтеше. Зара усещаше езика си скован. Пукнатините по цимента изглеждаха мъгляви, сякаш през цялото време се движеха, съвсем леко.

— Така значи — заключи Алийде и стана от масата, замахна с мухобойката към лампата, около която се навърташе някое и друго двукрило, и отиде да свари няколко буркана в тенджерата. — Та помогни ми, де. Чорапите с ракия трябва да са свършили работа, във всеки случай нямаш вид на настинала. След малко ще ти потърся шал, че да я покриеш тая твоя глава.

1991, Берлин

През ключалката проникваше светлина. Зара се събуди на матрак до вратата. От възпаленото й ухо бе избила гной, надушваше я. Затърси пипнешком бутилката бира на пода. Отворът на шишето беше лепкав, а бирата промени усещането в гърлото й по същия начин, направи го сухо, лепкаво и грапаво. Краката й докосваха рамката на вратата. От другата й страна седяха Паша и Лаврентий. Подпухналите, пожълтели от никотина тапети се издуваха в такт със студения дъх на Паша, но в това нямаше нищо обезпокоително. Дали? Зара се ослуша. Гласовете на мъжете се чуваха през тънката стена, изглежда се забавляваха. Бяха ли в достатъчно добро настроение, за да я пуснат да се изкъпе? Разположението на духа им можеше да се обърне в противоположното всеки момент, Зара просто трябваше да даде най-доброто от себе си с клиентите. Скоро щеше да дойде първият. Иначе мъжете нямаше да са на постовете си. Още миг на място, после най-добре да се облича, за да няма за какво да я обвини Паша. Лаврентий никога не недоволстваше, просто действаше, оставяше джафкането на Паша. Зара зачопли дървото на перваза, подаващо се изпод олющената боя. Беше толкова меко, че пръстът й потъваше в него. Дали под дюшека имаше дървен под, или цимент? Бе покрит с балатум, а отдолу? Ако беше от същото дърво, можеше да й измени всеки момент. И Зара щеше да пропадне с него, да изчезне сред развалините, би било прекрасно.

Чуваше ножа на Лаврентий пак да стърже по дървото. Винаги си дялкаше, докато стоеше на пост. Правеше какви ли не предмети, особено средства за упражнение за момичетата.

Зара трябваше вече да става. Не можеше просто да си лежи, макар да й се искаше. Шарените светлини откъм отсрещната къща пръскаха червени отблясъци из стаята. Бръмчаха коли, от време на време някой клаксон прекъсваше бученето им. Толкова много автомобили имаше, при това различни. Пушеше цигара „Принс“ — онези, дето ги рекламираха с големи плакати — бе ги зърнала през прозореца на колата на идване. Ръката й бе закопчана с белезници за вратата на автомобила. Паша и Лаврентий бяха надули до дупка стереото. Дотогава не знаеше, че колите могат да се движат толкова бързо. Пръстите на Паша барабаняха по волана всеки път, когато им се налагаше да спрат. Татуираните му пръстени играеха. Според Паша, Зара не била способна да привлече никого на бензиностанцията предишната вечер, макар да имало предостатъчно камиони и мъже. Стоя на банкета на магистралата, облечена в дадената й от него яркочервена кожена пола, половин нощ, ала никой не я пожела. Паша и Лаврентий я наблюдаваха отдалеч, седнали в колата. Изведнъж той дойде, дръпна я за косата, измъкна червилото й и омаза цялото й лице. После я тикна в колата и каза на Лаврентий:

— Погледни го, тоя клоун.

А онзи се изсмя.

— Е, ще се научи. Всички свикват.

В колата Паша съблече ризата си и повдигна рамене, сякаш нагласяше татуираните си еполети. Лаврентий се подсмихна и козирува. В хотела Паша заповяда на Зара да измие лицето си, натисна главата й в пълнещата се с вода мивка и я държа така, докато загуби съзнание.

Сега пак говореше на Лаврентий за големите си планове, той имал бъдеще. Ето защо размишлявал за живота толкова много. Мъжете сучеха едни и същи истории ден и нощ, клиент след клиент. Паша казваше, че едва сега всичките му мечти се оказали възможни — правенето на пари било детска игра. Скоро щял да си има собствено студио за татуировки! После и списание! На Запад имало издания със статии единствено за татуси и други, само със снимки, какви ли не цветни татуировки, същите, каквито и той щял да прави.

Всички се смееха на приказките му. Че кой мечтаеше за студио за татуировки във време, когато можеше да притежава цели хотели, ресторанти, нефтени компании, жп-линии, цели държави, милиони, милиарди. На практика абсолютно всичко бе възможно, неща, каквито дори не можеха да си представят. Паша обаче хич не го бе еня, само потупваше татуираните си еполети, същите като на баща му. Старецът бил в Перм-36, и на неговите пишело НКВД. Ничто крепне воровской дружби. Това означавало НКВД, нищо не било по-силно от приятелството между крадци. Лаврентий също се смееше на бляновете му, май го смяташе за леко луд. Казваше, че вече бил стар човек. Зад гърба си имаше 25 години в КГБ и му се искаше животът да си продължи както преди безумията на Елцин и Горбачов. Просто му се щяло децата да не живеят в лишения, само това. Може би тъкмо по тази причина Лаврентий имаше желание да работи с Паша — единствени те двамата бяха готови да се задоволят с по-малко от останалите. Наистина, Паша искаше и собствено казино, и държава, и милиарди, ала те не разпалваха у него същия ентусиазъм като студиото за татуировки.