Софи Оксанен - Чистка

— Разбира се, че можехме да измислим някакъв начин да боядисаме косата ти. С ревен щеше да се получи червеникав цвят.

— Няма значение.

— Хайде, остави поне тези нокти на мира. Та аз имам пила тук някъде. Ще се погрижим за тях.

— Не, няма.

— Зара, няма начин мъжът ти да дойде тук. Как би могъл? Та ти можеш да бъдеш къде ли не. Сега ще пийнеш кафе и ще се успокоиш. Сутринта смлях съвсем истински кафени зърна.

Алийде й напълни чаша кафе от кафеварката и отиде да извади свинските уши с лъжицата за отцеждане, като от време на време хвърляше поглед към Зара и работата й с ножиците. Щом приключи с оформянето на маникюра си, тя взе да бърника с лъжичката из жълтеникавата захар на едри кристали. Усещаше пръстите си голи и чисти. Влажното хрущене на захарта се примесваше успокоително с бръмченето на хладилника. Дали да не направи опит да изглежда възможно най-спокойна? Или пък да й разкаже какъв е Паша в действителност? Кое би накарало Алийде да й помогне с най-голяма готовност? А дали не би трябвало да се постарае да забрави Паша поне за известно време и да се концентрира върху Алийде? Най-малкото се налагаше да се опита да мисли трезво.

— Винаги намират.

— Те?

— Мъжът ми, де.

— Май че бягството ти не е съвсем първото.

Лъжицата на Зара застина в захарницата.

— Няма нужда да отговаряш.

Алийде поднесе чинията със свински уши.

— Само ще отбележа, че си в доста окаяно състояние за примамка.

— Примамка?

— Не се преструвай, момиченце. Едно такова младо пиленце, дето го изпращат да проучи дали в къщата има нещо ценно. Най-често обаче ги оставят да лежат насред пътя, все едно са ранени, за да спират автомобилите и хоп — ето ти я колата. Определено трябваше да дойдеш чак след гостуването на дъщеря ми.

Алийде привърши речта си и се зае да пълни чиниите им, но от време на време хвърляше по някое око на Зара. Очевидно очакваше тя да каже нещо. Дали не бе заложила в думите си някакъв капан? Прехвърляше ги из ума си, без да открие нещо особено. Ето защо вметна лесен въпрос:

— Как така?

Алийде не отговори веднага. Очевидно очакваше друга реакция.

— Тогава ще загъмжи с такива гости от селото — всички ще искат да видят какво ми е донесла. Аз обаче ще скрия по-голямата част в гюмовете. Ще оставя на показ само два-три пакета кафе. Не че сега има нещо в тях, празни са си, само малко макарони и брашно — чакат да дойде дъщеря ми. Ще вземе да разглези старата си майка.

Зара пак зачовърка из захарницата с лъжицата, вече обезформена от полепналата по нея захар. Опитваше се да измъдри накъде бие Алийде.

— Помолила съм я да ми донесе какво ли не.

Изведнъж й просветна. Кола! Дали дъщеря й щеше да пристигне с автомобил?

— Ще дойде със собствената си кола. Обеща да ми донесе нов телевизор, да замени този „Рекорд“, какво ще кажеш? Чудно как вече е възможно да пренасяш такава техника през границата, просто ей така.

Зара си взе едно свинско ухо. Ножът й задрънча по чинията, вилицата й бавно бучеше парченцата. Изобщо не и се удаваше, вилицата тракаше, пръстите й се вкопчиха в приборите. Трябваше да отпусне хватката си, иначе Алийде щеше да се досети, че се опитва да спре треперещите си ръце. Не биваше да изглежда твърде развълнувана, налагаше се едновременно да хапва от свинското ухо и да говори, дъвченето уравновесяваше гласа й. Попита накъде смята да отпътува Талви след гостуването си тук, дали направо към Талин. Навярно Зара би могла да се добере до най-близкия град — а кой всъщност беше той? — невъзможно бе да се вози на автобуси и влакове, понеже мъжът й щеше да научи на мига, както и милицията. Алийде отбеляза, че в Естония вече казвали полиция, ала Зара продължи — налагаше се жената да разбере, че трябваше да се добере до Талин тайно. Видеше ли я някой, пътуването й щеше да бъде провалено.

— Нуждая се само от превоз до Талин, нищо повече.

Алийде сбърчи чело. Това беше лош знак, но Зара не можеше да се спре сега, гласът й бе екзалтиран, запъваше се на думите, прескачаше някои, връщаше се да прибере забравените, представи си само, кола! Талви имаше кола. Това можеше да реши всички проблеми. Кога щеше да дойде?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Навярно до два дни.

Ако Паша не пристигне пръв, можеше да избяга в Талин с помощта на Талви. Налагаше се да помисли и как да продължи напред — към Финландия, можеше да опита да се скрие в някой камион на пристанището или нещо подобно. Как успяваше Паша да прекарва хора през границата? Там отваряха багажниците на автомобилите, Зара го знаеше. Камион й трябваше на нея, финландски камион, финландците винаги минават границата по-лесно. Нямаше никакъв начин да се сдобие с паспорт, освен ако не си открадне от някоя финландка, някоя на нейната възраст. Твърде трудно, нямаше да се справи сама с подобно нещо. Първо да стигне до Талин. Като начало се налагаше да спечели Алийде на своя страна. Ала как, как да го постигне, как да изглади бръчките по челото на тази жена? Трябваше да се успокои, да забрави за Талви и колата й за известно време, за да не я изнервя допълнително със собствената си възбуда. Вариантите свистяха навън и навътре в главата й, не й се удаваше да ги обуздае достатъчно, за да ги осмисли. Слепоочията й пулсираха. Трябваше да диша дълбоко, да изглежда надеждна. Като момичетата, които се харесват на възрастните хора. Необходимо бе да се опита да бъде мила, учтива, с добри обноски, отзивчива, само дето лицето и жестовете й бяха на проститутка, макар отрязването на косите все пак да бе от някаква полза. По дяволите — не ставаше.