Софи Оксанен - Чистка

1991, Владивосток

Зара скри получените от Оксанка брошури в куфара си, който държеше прибран в гардероба, понеже не знаеше на какво мнение щеше да бъде майка й по въпроса. Баба й не я тревожеше — не би разказала за наговореното от Оксанка. И все пак нямаше как да не спомене за посещението й, понеже жените от комуналката така или иначе щяха да се разклюкарят. Щяха да любопитстват какво й е донесла и би било хубаво да почерпи всяка от тях с по глътка джин. Майка й със сигурност щеше да се зарадва на подаръците, но дали щеше да й се понрави идеята Зара да си намери работа в Германия? Дали би помогнало, ако можеше да й каже колко долари ще изпраща у дома? Ако са страшно много? Утре трябва да попита Оксанка какви суми би посмяла да обещае. Май би било добре да си изясни и някои други неща. Дали би й се удало да спести достатъчно пари за пет години? За да завърши някакво образование. Дали би успяла едновременно да пести и да праща пари вкъщи? Ами ако остане там съвсем за кратко, например половин година, ще спести ли достатъчно за толкова време?

Зара тикна в куфара и донесения от Оксанка чорапогащник. Видеше ли го майка й, веднага щеше да го продаде и да каже, че на нея такъв не й трябва.

Баба й откъсна очи от небето за миг.

— Какво има там?

Зара й показа плоския пакет. Приличаше на прозрачен, пластмасов плик за писма, съдържащ лъскава снимка върху цветен картон: жена с бели зъби и два дълги крака. На опаковката имаше малък отвор, през който се виждаше чорапогащникът. Бабата заразглежда пакета. Зара понечи да го отвори, за да й покаже съдържанието му, ала старата жена я възпря. Нямаше смисъл. Само щеше да го съсипе с грубите си ръце. А дали подобни прелестни чорапогащници изобщо можеха да се закърпят?

— Хайде, прибери го — разпореди се баба й и добави, че и по нейно време копринените чорапи били твърда валута.

Зара се върна при гардероба с решението да скъта чорапогащника и брошурите на дъното на куфара. Извади го на пода и се зае да го изпразва. В гардероба винаги имаше готови за отпътуване куфари. Един за майка й. Един за баба й. Един за Зара. Уж в случай на пожар. Понякога бабата ги преподреждаше и проверяваше нощем, вдигаше толкова шум, че Зара се будеше. Докато растеше, баба й редовно подменяше дрехите в куфара й с нови, изваждайки омалелите. Там стояха и всички важни документи, палтото, в чийто подгъв бяха скрили пари, и лекарства, които подновяваха на равни интервали от време. Както и игли, конци, копчета и безопасни игли. В куфара на бабата бе прибрана и посивяла, износена ватенка. Ватираната й подплата направо се бе вкаменила, а нижещите се от горе на долу шевове вървяха равномерно като бодлива тел в чудноват контраст с неугледността на дрехата.

Като дете Зара винаги си представяше, че баба й не вижда друго, освен блещукащото през прозореца небе, че не забелязва нищо от случващото се иначе у дома, ала веднъж, когато куфарът злополучно тупна от полицата на пода и закопчалките се счупиха, тя се извърна с пъргавината на младо момиче, изкривила уста като капачката на отворен буркан. Ватенката, която Зара виждаше за първи път, се бе издула на пода. Баба й остана на мястото си до прозореца, ала погледът й бе прикован в нея, дълбоко навътре, а тя не разбра защо се бе засрамила, нито пък защо изпитваше срам по начин, различен от случаите, когато се запъваше или отговаряше погрешно в училище.

— Махни го оттук.

Когато майка й се прибра, залепи и завърза куфара. Не успя да поправи ключалките. Даде ги на Зара да си играе и тя направи от тях обеци за куклата си. Това бе едно от най-значимите събития в детството й, дори и по-късно не можа да проумее какво се бе случило и защо, ала впоследствие между нея и баба й се зародиха още от техните си истории. Започна да я взима със себе си, щом станеше време за прибиране на реколтата и приготвяне на зимнина. Майка й ходеше на работа и все не й оставаше време да полива и плеви зеленчуковата градина. Зара и баба й се грижеха за нея заедно, а през това време старата жена разказваше истории за тази чужда страна, на този чужд език. Зара го чу за първи път в нощта, когато се разбуди, понеже тя си говореше сама до прозореца. Събуди майка си и й прошепна, че нещо безпокои баба й. Тя отметна одеялото, нахлузи пантофите и натисна главата й към възглавницата, без да продума. Зара се подчини. Думите на майка й към бабата звучаха странно, баба й отговори по същия начин. Куфарите лежаха на пода със зинали уста. Майка й докосна ръката и челото на старицата и й даде вода и валидол, тя ги изпи, без да я погледне, в което нямаше нищо необичайно — баба й никога не гледаше хората, очите й винаги ги подминаваха. Майка й насъбра куфарите, затвори ги в гардероба и сложи ръка на рамото на възрастната жена. Останаха така, загледани в мрака навън.