Софи Оксанен - Чистка

1992, Западна Естония

Зара се събуди от промъкващия се откъм кухнята аромат на врящи свински уши, който й напомни за дома. Най-напред си помисли, че е във Владики — разпозна тракането на капака над кипящата в чайника вода, не й бе чужда и миризмата на хрущял, устата й вече се изпълваше със слюнка, когато изведнъж усети бодване от перо по бузата си — бе пробило възглавницата — тогава отвори очи и съзря ъгълчето на непозната черга. Беше в къщата на Алийде Тру. Тапетът бе набъбнал, ръбовете му бяха слепени накриво. Между него и чергата се мержелееше фина паяжина с провиснала мъртва муха. Зара отгърна тъканта с пръст, паякът се размърда отдолу. За малко да я натисне отгоре му, да го смачка, ала си спомни, че убиването на паяк предвещава смъртта на собствената ти майка. Заглади чергата. Усещаше скалпа си лек, кожата й се чувстваше като пролетна при допира със закопчаната чак до врата бархетна нощница. Неприятни вечерта, напоените с ракия чорапи се бяха затоплили, ароматът на сапун още галеше носа й. Зара се усмихна. Слънцето надзърташе през пролуката между завесите, а те бяха точно такива, каквито си ги бе представяла.

Алийде й постла дивана в предната стаичка. Задната бе тъй претъпкана със сушащи се растения, че нямаше как да побере прилична постеля. Подът, леглата, полиците и масите бяха покрити с вестници, наръсени с невен, хвощ, мента, бял равнец и кимион. По стените висяха торбички с парченца сушени ябълки и сухари от черен хляб. Масичките до прозореца бяха отрупани с еликсири, оставени на въздействието на слънчевата светлина. Едно от бурканчетата изглежда бе шупнало и Зара мигом извърна очи. Въздухът в задната стаичка бе тъй натежал от билките, че едва ли някой би могъл да мигне там. Всъщност Алийде си постла върху черджето пред вратата й, след като внимателно сбута покритите с растения вестници, за да освободи местенце колкото за дребен човек. Предложението на Зара да заеме мястото й не се понрави на Алийде — навярно се опасяваше да не смачка билките, докато се върти насън. Миризмата на билетата се долавяше и в предната стаичка, но не се натрапваше. Там имаше само купчина медени пити и някоя и друга саксия, на гвоздей до печката бе окачена мрежичка с чесън. Край шкафа с радиото се камаряха възглавници. Леко позахабени, белите дантели на калъфките им бяха пожълтели и все пак мъжделееха в иначе мрачната стаичка. Зара ги бе погледнала крадешком, преди да си легне. На всяка от тях личаха инициали, две еднакви нямаше.

Вратата към кухнята и готвещите се свински уши бе затворена, ала радиото звучеше достатъчно силно, та да го чува чак в стаичката. Разказваха за варшавската радиомачта, рухнала година по-рано. Най-високата постройка на всички времена беше 629 метра. Зара скочи от постелята. Сърцето й думкаше.

— Алийде?

Погледна през прозореца, очаквайки да съзре там черната волга или BMW-то. И все пак на двора не се виждаше нищо ново. Напрегна се да долови нещо необичайно, но чуваше само шепота на собствената си кръв, радиото и тиктакащия часовник, скърцането на дъсчения под, докато се прокрадваше към кухненската врата. Дали Паша и Лаврентий не бяха седнали най-спокойно да пият чай? Дали не я чакаха? Не беше ли тъкмо в техния стил да я оставят да си се събуди и да влезе в кухнята нищо неподозираща? Не беше ли точно този най-злокобният план, перфектен в техните очи? Отпуснати на ъгъла на масата, запалили цигари, преглеждащи вестника. Ще се усмихнат при влизането й в кухнята. Ще принудят Алийде да мълчи, седнала помежду им, старата жена ще се пули от ужас с воднистите си очи. Всъщност беше трудно да си представи подобно изражение на лицето й.

Зара побутна плътно затворената врата и тя се оплака звучно. Кухнята беше празна. Нямаше и следа от Паша и Лаврентий. На масата се виждаха тефтерът с рецепти на Алийде, разтворен вестник и няколко крони на банкноти. Свинските уши си вряха под парата. Подът пред умивалника беше мокър, легенът — празен, ваната също, кофите с мътилка бяха пълни до ръба. Алийде не се виждаше никъде. Входната врата се отвори и Зара се втренчи в нея. Идваха ли вече?

Алийде прекрачи прага.

— Добро утро, Зара. Сънят май ти се е усладил.

Остави на пода кофа с вода.

— Ами сега? Какво си направила с косата си?

Зара седна на масата, потърка се по главата. Бодлива къса коса, полъх премина по врата й.

До захарницата имаше ножици. Взе ги и се хвана да си реже ноктите. По мушамата нападаха нащърбени полумесеци на червени петънца.