Софи Оксанен - Чистка

Зара съсредоточи погледа си върху чашата с кафе на Алийде. Успееше ли да се концентрира върху някакъв предмет, щеше да отговаря по-добре на каквито и да било въпроси. По жълтеникавия порцелан личаха черни пукнатини, подобни на паешки крака. Страните на чашата бяха прозрачни и й напомняха на млада кожа, макар самата чаша да бе стара. Беше плитка, с изящно оформление, принадлежеше на свят, различен от този на останалите предмети в кухнята, свят на отминала изтънченост. Зара не бе забелязала в шкафа други съдове, които биха могли да спадат към същия сервиз, макар, разбира се, да не познаваше всички вещи на Алийде — само онези, дето се виждаха наоколо. Алийде пи от чашата кафе, мляко и вода, като само я изплакваше помежду им. Очевидно бе нейната собствена. Зара следеше с поглед пукнатините й в очакване на следващия въпрос.

Алийде побутна към нея купата с домати.

— Тазгодишната реколта беше добра.

Сред доматите се разхождаше муха.

Зара кимна към купата.

Алийде замахна към мухата.

— Снасят само в месо.

Алийде бе заинтригувана. Да, бе се опитала да измъкне нещо от тази заплененост по Финландия, но не, момичето не попита повече нито за Талви, нито за електрониката. Вилицата само чаткаше по чинията, устата дъвчеше ухото прилежно, кафената чашка звънтеше, на фона на радиото се чуваха големи глътки, момичето току поглаждаше четинестата си коса. Гърдите й се издуха. Разговорът за колата я бе развълнувал, а не новият телевизор, нито пък друго нещо. Може и наистина да не я интересуваха, а може просто да бе дяволски хитра. Но възможно ли бе подобен парцал да служи за примамка? Дори крадла? Крадците тя ги разпознаваше. Това момиче нямаше достатъчно пъргаво око, не и по техния начин. Имаше вид на куче, принудено непрестанно да се пази от деца, които нарочно се опитват да го сритат. Непрекъснато гледаше да скрие лицето си, през цялото време се свиваше. Крадците изобщо не са такива, дори онези, дето са приучени на занаята с бой. При това споменаването на даровете от Финландия не зачерви бузите й, не предизвика очакваното изражение, познатото сияние на алчността, трепета на почитание в гласа, нищо подобно. Дали пък не искаше да открадне колата?

Както и да е. Беше я изпитала, когато излезе и я остави сама в кухнята, надничайки вътре през прозореца, но момичето така и не се втурна към чантата й, дори не погледна парите на масата, макар Алийде да ги бе пръснала там умишлено, по-късно дори ги превърна в тема на разговор, развявайки пред нея банкнота с думите: „Гледай само, крони на близо два месеца, няма вече рубли у нас, представяш ли си!“ Бъбри й надълго и нашироко за деня на паричната реформа, двайсети юни, после тикна кроните в ъгъла на кухненския шкаф, ала момичето изобщо не ги удостои с внимание. Докато Алийде нареждаше за понижената стойност на парите и как рублата се бе превърнала в тоалетна хартия, момичето изглеждаше разсеяно, току кимаше благовъзпитано, съзнанието му прихващаше по някоя дума и я оставяше да си върви по същия път, без да реагира. По-късно Алийде отиде да провери и преброи банкнотите, когато Зара не бе наоколо. Непокътнати. Опита се да намекне за прекрасните си гори, ала не забеляза и най-слабия проблясък на интерес в очите й.

Вместо това, оставено насаме, момичето само поглади ръцете си, сетне заразглежда захарницата от едновремешна Естония, прокарваше пръсти по пукнатините и декорацията й и гледаше кухнята през нея. Никой крадец не би проявил интерес към някакъв си очукан съд. Алийде й скрои същия номер и в другата стая — остави момичето там само и отиде да напълни вода от кладенеца. Преди да излезе, дръпна едната завеса от прозореца, за да може да следи откъм двора поведението на гостенката. Момичето се шля из стаята, отиде до гардероба, ала не го отвори, нито дори чекмеджетата, само докосваше повърхността му, дори долепи буза до бялата му боя, помириса карамфилите на масата, заглади бродираните върху черната покривка макове, момини сълзи и венчета, попипа зелените им листенца и се втренчи в плата, сякаш искаше сама да се научи да бродира. Ако беше крадла, то на света нямаше по-нескопосана от нея в тази професия.

Преди момичето да се събуди, Алийде се обади на Айно и й каза, че усещала пристъп на треска, нямала сили да отиде за пакета с помощи днес. Пък и още имала мляко, та можела да й донесе друг път. На Айно й се искаше да продължат разговора за Керсти, дето видяла странна светлина насред горската пътека, било НЛО. Керсти припаднала и се събудила едва след няколко часа на същата пътека, просто не си спомняла дали извънземните са я водили някъде. Алийде я прекъсна — обясни й, че се чувствала страшно слаба, трябвало да си полегне, само дето не тресна слушалката в ухото й. И у дома си имаше предостатъчно чудатости, над които да размишлява. Налагаше се да се отърве от момичето, преди Айно или друг някой от селото да намине насам. Що за чудо я бе накарало да я приюти за през нощта?